— От твоите воини. Възможно е да ме вземат за неприятел и да стрелят по мен.
Той ме погледна неразбиращо, поклати глава и отвърна:
— Не се бой! Те ще останат в селото, понеже днес е ден за упражняване в стрелба и никой няма да дойде в гората, още повече, че вчера и завчера събраха всички онгоси[26], поникнали между дърветата. Казвам ви, че никой няма да дойде. Пък и всички да дойдат, аз ще ви защитавам и ще предпочета да ме убият, отколкото да допусна да ви обидят, защото ми върнахте ножа.
Той каза всичко това с най-искрена сърдечност. Какви ли злини му бяха сторили на този клет човек, как ли го бяха унижавали, че един такъв незначителен жест на дружелюбност го караше да се чувства толкова задължен и толкова благодарен!
След като размених няколко думи на немски с Десиерто, аз му отговорих:
— Е, всъщност няма защо да се страхувам. По-скоро аз мога да те защитя отколкото ти мен, понеже ние тримата не сме сами тук. С нас има и други воини. Да ти ги покажа ли? Да ги извикам ли?
— Не, защото може би ще стрелят по мен с отровни стрели!
От страх той потрепери.
— Няма да го направят — уверих го аз. — Напротив, ще ти дадат да ядеш такива неща, каквито от дълго време не си виждал.
— Тогава кажи им да дойдат, нека дойдат, тъй като съм много гладен!
Старецът все още не беше видял нашите хора, нито дори първия ездач, спрял се на такова разстояние, че да е в полезрението ни. Старият Десиерто му даде уговорения знак и тобасите се приближиха, образувайки кръг около нас. Мбоковът посрещна въоръжените мъже къде с боязлив, къде с любопитен и жаден поглед. Един от тях получи заповед да му даде нещо за ядене. Старецът извади ножа си и започна да се храни като човек, който от дълги дни не бе хапвал нищичко. Междувременно се обърнах към Десиерто:
— Сега отивам с Пена на разузнаване. Ако не е наложително, не разговаряйте с този човек. Най-добре ще е докато се върна да се занимава само с ядене. Неговите сведения ще са ни от голяма полза и аз искам да запазя доброто впечатление, което му направих. Наредете на хората си да слязат от конете, но да бъдат готови за защита. Човек не може да знае какво ще се случи. Чуете ли изстрел, значи съм изпаднал в беда и в такъв случай побързайте да ми дойдете на помощ. От само себе си се разбира, че не бива да допускате на този умопобъркан човечец да му хрумне мисълта да се отдалечи оттук. Ако все пак реши да го направи, опитайте се с добро да го придумате да остане. Не използвайте насилие без крайна нужда.
След тези инструкции ние двамата с Пена тръгнахме на разузнаване. Поехме в посоката, в която бяхме яздили на идване. Бързахме, за да се върнем възможно по-скоро.
Бях убеден, че мбоковът ни каза чистата истина и затова не смятах за необходимо да сме кой знае колко предпазливи, с което само бихме загубили доста време. Вървяхме през гората тъй бързо и безгрижно, сякаш селото на мбоковите се намираше на сто мили от нас. След петнайсетина минути дърветата съвсем оредяха и стигнахме края на гората. Пред очите ни се появи селото, а зад него и лагуната, чиито брегове бяха гъсто обрасли с висок бамбук, откъдето идваше и името й. На кон човек можеше да се добере до селището за десетина минути, а и на пешеходеца не му бе нужно кой знае колко повече време.
Селото бе разположено между нас и лагуната. Както вече споменах, то образуваше правоъгълник, обърнал към нас по-дългата си страна. До първите му колиби имаше около шестстотин крачки. В средата на откритото място, обградено от къщите, растяха храсталаци, които хвърляха сянка над извор с питейна вода. На «площада» лудуваха деца. Пред вратите седяха жени, заети с какви ли не работи. Не се мяркаха мъже. Обаче извън селото, от лявата му страна, кипеше голямо оживление. Там воините от оставения за защита на селото отряд тичаха насам-натам, заети с военни игри и упражнения. Някои от тях хвърляха копия, други се бореха двама по двама, но повечето се занимаваха със стрелба с лък.
Вдясно от селото в откритата равнина пасяха стадата, пазени от неколцина мъже и много кучета. Над цялата сцена сияеше синьото безоблачно небе, а залязващото слънце заливаше всичко с искрящите си лъчи.
— Хм-м! — промърмори Пена. — Нищо няма да излезе от едно незабавно нападение.
— Няма. Тези воини имат отровни стрели и могат много зле да ни подредят. А по численост ги превъзхождаме само с двайсет, не с трийсет души. В дадения случай нападателите ще бъдат в по-неизгодно положение.
— Но тези дяволски стрели са опасни за нас не само в момента, а ще си останат опасни когато и да било.
— Да, но само ако нападнем открито.