— Значи за този Вйехо Десиерто предполагате, че е европеец, а не потомък на инките, нали?
— Не аз, а Зетят изказа това предположение.
— А изтъкна ли някакви основания за него?
— Да. Спомена, че всяка година Десиерто отивал веднъж до Сантяго, за да уреди там някакви свои делови работи. Та при един от тези случаи Ел Йерно го срещнал и разговарял с него. От някои думи на Стария той смята за основателно предположението, че белият вожд е европеец.
— Аха! Не би било за пръв път някой европеец да стане вожд на нецивилизовано племе. Подобни случаи е имало вече неведнъж. Но дори и да не бях чул, че съществува подобно предположение, пак щях да реша да го предупредя.
— Естествено и аз също.
— Нека червенокожите се бият помежду си — това не ме засяга. Обаче когато става дума за бял, се чувствам задължен да му помогна даже и да не е европеец, а някой тукашен човек. Но как ли ще намерим пътя до Лагуна де Карапа?
— Знам го. Ел Йерно го описа на вожда с такива подробности и аз толкова внимателно слушах и запомних всичко, че изобщо не е възможно да се объркам.
— За колко време ще стигнем дотам?
— Според него разстоянието от днешния им бивак до там се преодолява за осем часа.
— Тогава ако пътят не ни предложи кой знае какви трудности, ще можем да пристигнем още сутринта. Кога ще бъде нападението?
— Утре вечер. Ел Йерно ще заведе мбоковите до едно скривалище, където ще стигнат по пладне, а после се кани да отиде на разузнаване. Те ще трябва да изчакат връщането му и след мръкване да тръгнат заедно с него към лагуната.
— А Зетят не спомена ли нещо, което да хвърли някаква светлина върху самия него и личния му живот?
— Абсолютно нищо.
— А за това, чий зет е той?
— Не… и все пак, сега се сещам. Отровният го попита къде се намира в момента неговия суегро[11], а той му отвърна, че роднината му се е отправил на изток, за да направи някаква добра сделка.
— Не спомена ли нещо за завръщането на този суегро?
— О, да. Каза, че навярно скоро трябвало да го очакват и че тогава отново щели да имат добър случай да припечелят нещо, понеже несъмнено край Парана суегрото се е огледал за някакви пътници.
Онова подозрение, което още при първите думи на Пена смътно се породи в съзнанието ми, вече се превърна в увереност.
— Но, приятелю, защо не ми го казахте веднага! — възкликнах аз. — Суегрото е бил по бреговете на Парана и сега се връща. Това не ви ли напомня за някого? Не се ли сещате?
— Да се сещам ли? По дяволите, не! Че за кого ли мога да се сетя?
— Може би суегрото е ходил и още по-надалеч. Може от Парана да е навлязъл в един неин незначителен приток и после малко преди да се появим ние, да се е върнал обратно!
Пена се спря. Въпреки тъмнината успях да забележа, че смаяно е втренчил поглед в мен. Едва след известно време успя да промълви:
— Дявол го взел! Да не би да намеквате за сендадора Херонимо Сабуко?
— Естествено.
— Прекалено дръзко предположение! Разбира се, в момента също като мен непрекъснато мислите за този тип. Следователно и в тези мигове той не ви излиза от главата и го свързвате със Зетя, чийто тъст сендадорът изобщо не е!
— Предположението ми съвсем не е толкова безпочвено, както си мислите! Нима не знаем, че сендадорът има нейде тук в Чако тайно свърталище и че има съюзници в лицето на някои индианци?
— Да, така е.
— А че той, прочутият водач през Андите и пампасите, се е заемал да прехвърля през планините хора, които после никой повече не е видял?
— И това ни е известно.
— Че вследствие на това го подозирахме, а и все още подозираме, че винаги когато е надушвал по-значителна плячка, не е превеждал доверилите му се хора през Андите или през лампата, а ги е зарязвал в затънтени и пусти краища?
— Мътните го взели!
— Освен това Зетят не беше ли казал, че неговият тъст бил по бреговете на Парана, за да се огледа за някакви пътници?
— Наистина това бяха думите му.
— И че след това ще падне добра печалба?
— Caracho! Сега ми става ясно! Сеньор, действително си мислех, че съм кой знае какъв умник и хитрец, но изобщо не съм си губил времето да се поразмисля над тези неща. Смятах, че хич не е и нужно.