— Можехте ли да си представите подобно нещо? Очаквахте ли го?
— Не, разбира се, че не!
— И аз също. Тук сред дивата Чако да има такива зеленчукови и цветни лехи, по-хубави от които не могат да се видят дори и в Буенос Айрес! Наистина е смайващо! Това е цяло чудо!
— Съществуването на подобно жилище не е чак толкова смайващо. По време на своите скитания старецът е открил скалата и я е използвал за целите си, изграждайки различни помещения. Но че е направил и такава градина, ето кое не мога да проумея. Несъмнено той е аскет, който, както изглежда, води суров живот, изпълнен с лишения. И ето на, изведнъж тези цветни лехи, тези беседки и виждате ли този изглед!
Вътре в беседката, отдясно и отляво на ъгъла, където се срещаха двата зида, се намираха два отвора, закрити от завеса зелени листа. Отдръпнах настрана плетеницата от пълзящи растения и се оказа, че можем да хвърлим поглед далеч над горските върхари.
— И тези «прозорци» ни доказват, че старият е разсъдлив човек — обади се Пена. — Понеже са покрити със зеленина, отворите не се забелязват отдолу. Но как ли е успял да издигне толкова висок зид наоколо по самия край на скалата? Ето това не разбирам. Нали в Гран Чако няма никакви камъни!
— Но има глина за изпичане на тухли? Нали още на идване забелязахме, че почвата е глинеста.
— Хм-м! Значи е накарал индианците си да работят като тухлари и зидари!
— Най-вероятно. Но това е било доста отдавна, понеже и зидовете изцяло са покрити с мъх и лишеи, тъй че отвън вече нищо не си личи от основата, от самата скала. Я да отидем до другата беседка! Може би оттам ще успеем да видим другия бряг на лагуната.
Продължихме да крачим между лехите по пътечките, които вместо с пясък бяха посипани със смляна дървесна кора, заглушаваща шума от стъпките ни. Втората беседка беше толкова гъсто обрасла с едролистни пълзящи растения, че погледите ни не можеха да проникнат във вътрешността й. Ето защо се изплаших, когато от нея се разнесе женски глас:
— Е, тио[13], изпрати ли някого? Иска ми се да имам тази птица. Нали я улучих толкова добре.
Гласът беше нежен и звучеше ясно като сребърно звънче. Жената говореше на испански. Ние двамата се спряхме и се спогледахме.
— Мътните го взели! — прошепна Пена. — Някаква сеньора!
— Или даже сеньорита! — усмихнах се аз. — Внимавайте за сърцето си!
— Ами! Няма никаква опасност, понеже никоя не ме харесва. Значи тук има жена или девойка! Смайването ми няма край!
— Наистина е странно. Тя е племенница на стария, следователно същество, което не мога да си го представя на кой знае колко много години.
— Небеса! Ще влезем ли в самата беседка?
— Естествено! Жената вече ни е чула.
— По-добре нека се върнем! Нямаме вид на хора, които могат да се появят и да се поклонят пред една дама!
За малко да избухна в смях. Храбрият Пена се страхуваше от едно същество от женски пол. Той забеляза, че едва се сдържам да не се разсмея и добави:
— Представете си някоя млада и чиста сеньорита! Какво ще си помисли тя за нас, ако й се изправим пред очите в този вид?
— Е, сигурно дамата няма да е чак толкова изнежена и тъй нататък!
— Мислите ли? Защо?
— Първо, защото се намира в Гран Чако. Второ, защото живее сред индианци и трето, защото не се бои от барутен дим.
— Откъде го знаете?
— Нали и вие чухте изстрела? Стреляла е по някаква граблива птица и я е улучила, както току-що каза.
— Да, така е. Е, една сеньора, която стреля, сигурно няма да ни се разсърди, че идвайки в Чако, не сме си взели фрак и бели ръкавици. И така, смело напред!
— Тио! — отново прозвуча откъм беседката. — Защо не ми отговаряш?
— Защото не е той — отвърнах аз и направих пет-шест крачки, които ме приближиха до входа на беседката.
Пена ме последва. Сега вече можех да хвърля поглед в малката симпатична и уютна къщичка, обвита от вейките на пълзящите растения. Там седеше една девойка, която веднага щом ме зърна, силно изплашена, скочи от мястото си и нададе рязък вик. Тъй като досега бях говорил аз, Пена сметна, че е време и той да каже нещо, и покланяйки се, с успокоителен тон попита:
— Изплашихте ли се, сеньорита? Не бойте се! Няма да ви сторим нищо лошо.