Метиската (а че беше такава, забелязах още от пръв поглед) се беше хванала с едната си ръка за подпорния дирек на входа, а с другата притискаше сърцето си. Видях, че трепереше — толкова силна бе уплахата й.
Тя носеше обикновена дреха от басма, която почти стигаше до земята и приличаше всъщност на риза с дълги ръкави, стегната в кръста с коланче от някаква червена материя. Гъстата й гарвановочерна коса бе сплотена в две дебели и дълги плитки, които тежко падаха по гърба й. Лицето й имаше кафеникав загар и красив овал и не притежаваше типичните за индианската раса изпъкнали скули. По отношение на красотата си тя нямаше защо да се срамува от която и да било бяла «портеня»[14]. Лекото й треперене навярно не бе резултат от вродена страхливост. Тя живееше в дълбоко уединение сред червенокожи, където рядко се мяркаше някой бял. Тя смяташе, че е сама на това място и че е невъзможно то да бъде открито от чужди хора. Но изведнъж пред очите й се появихме ние двамата, и то с такъв външен вид, който никак не будеше доверие. Разбира се, това би изплашило силно дори и най-безстрашния човек.
До мястото, където бе седяла, стоеше облегната на пейката празната й пушка. Малката й ръка бавно се плъзна надолу по дирека, а после с бързо движение тя грабна оръжието, насочи го към нас и докато в пребледнелите й страни отново нахлу кръв, а черните й очи засвяткаха, красивата девойка заплашително попита:
— Кои сте вие? Какво търсите тук?
— Моля ви, оставете пушката си настрана! — отвърнах аз. — Не идваме като неприятели.
— Разговаряхте ли вече с чичо? — попита тя.
— Естествено!
— Да, наистина, прави сте — каза тя и подпря пушката си на старото й място. — Сигурно сте го видели и сте разговаряли с него, иначе не би било възможно да сте тук. Но той защо не дойде с вас?
— Като резултат от пристигането ни му се отвори бърза работа, но скоро ще ни последва.
— А защо не оставихте долу оръжията си?
— Защото не възнамеряваме веднага да се върнем долу, а да поостанем тук. Но понеже, както изглежда, видът им ви е неприятен, ей сега ще се освободим от тях.
— Неприятен ли? — попита тя и по лицето й се плъзна горда усмивка. — Аха, навярно ме преценявате с мярката за вашите жени. Не само че не се боя от оръжията, ами ги обичам и умея да си служа с тях. Та нали без тях не можем да живеем. Но защо не седнете!
Ние подпряхме пушките си на зида и влязохме в беседката, където имаше място за шестима. Когато седнахме срещу нея, девойката ни погледна открито и след като очите й ни изучаваха доста време, тя каза:
— Сигурно моят тио има голямо доверие към вас, за да ви разкрие цялата си тайна. Само един-единствен човек е имал досега правото да влезе в тази градина.
При тези думи лицето й изведнъж помръкна, тъй че съвсем неволно й зададох въпроса:
— И този единствен човек не е бил добър, нали?
— Откъде знаете? — сопна се тя.
— Предполагам.
— Не, вие го знаете!
— Съвсем не!
— Познавате го! Виждали сте го! Къде е той?
Очите й искряха като очите на тигрица, която се кани да се нахвърли върху плячката си.
— Успокойте се, сеньорита! Наистина не го познавам!
— Защо заговорихте за него?
— Защото самата вие го споменахте.
— Но нали казахте, че не бил добър човек!
— По израза на лицето ви разбрах, че не го смятате за добър.
Тя ми хвърли учуден поглед и рече:
— Прочел сте го по израза на лицето ми? Е, добре, не сте се излъгал. Той е клетвопрестъпник и… аз го мразя!
Тя сви малките си юмручета и здраво стисна устни. Не бяхме разговаряли и две минути, а вече ми бе известна мъката, вселила се в младото й сърце. Това бе възможно само при едно такова дете на природата.
И в тази беседка имаше два отвора в зида. Пред единия от тях завесата от пълзящи растения беше дръпната встрани така, че можеше да се вижда лагуната. Тя посочи натам и каза:
— Ей от тази посока би трябвало да се зададе, да мине ей там, по източния бряг. Всеки ден го чаках, ала той не дойде. Мразя го!
Тук девойката се лъжеше. Тя все още го обичаше. И ако сега го видеше да заобикаля лагуната, лицето й сигурно нямаше да остане тъй гневно.
Ние двамата си замълчахме. В тъй нареченото отбрано общество би трябвало да избягваме възникването на големи паузи в разговора, ала тук можехме да се държим изцяло както ни повеляваше настроението. Девойката ми бе направила много странно впечатление. Имах чувството, че е разкрила пред мен цялото си сърце, душата си и все пак седеше срещу мен като някаква тайна, която човек не смее да разгадае, защото едновременно го примамва и плаши. След известно време тя продължи, като разговаряше сама със себе си: