Когато старият чу името на бразилското пристанище, лицето му се разведри. Един човек, чиито роден град е толкова далеч от това място, не можеше да му навреди толкова, колкото някой от по-близките области. Ала когато разбра с какво се занимава Пена, лицето му отново помръкна. Пред него бе застанал конкурент, а на конкурентите човек никога не можеше да има доверие.
— Каскарилеро! — възкликна той. — И в кои райони работите? — попита го той.
— Навсякъде!
— Смятате ли, че Гран Чако е богата на дървета с ценна кора?
— Естествено! — отвърна Пена, който изглежда тайно изпитваше голямо удоволствие да създава такива тревоги на стария.
— Значи се каните да останете тук?
— Не е изключено. Зависи от това, дали ще намеря добри другари.
— Предупреждавам ви! Индианците от Гран Чако не търпят наблизо никакви бели.
— Ами! Индианци има навсякъде. Където и да съм ходил, все съм ги срещал, но не съм ги питал дали мога да остана, или не. Гледам си работата, без да ме е грижа за волята на червенокожите. Ако обеля кората на няколко дървета нейде в близката околност, няма защо чак толкоз да се тревожите, понеже няма да понесете кой знае каква загуба.
— Ами ако те все пак се възпротивят?
— Е, тогава нали имам хубава пушка и остър нож, с които винаги съм успявал да се оправя. Не вярвам, че имам основание да се боя от индианците на Гран Чако повече, отколкото от червенокожите, живеещи където и да било другаде.
— Не се заблуждавайте! Тук е родината на отровните стрели, срещу които вашата пушка и вашият нож нищо няма да ви помогнат!
— В Бразилия също ги има, но до ден-днешен не ме е улучила нито една отровна стрела. Впрочем, нали вече ви показахме и доказахме колко малко се страхуваме от тях!
Старият разбра, че неговите думи и възражения нямат никакъв успех при Пена и затова се обърна към мен с въпроса:
— И вие ли сте каскарилеро?
— Не. Ако нямате нищо против, можете да ме наречете viajador[15]. После му казах името си.
— Какво, немец ли сте? Тогава съм спокоен. Едва ли тук някой човек ще изпрати сънародника си на гибел.
— Сънародник ли? — попитах го изненадан.
— Точно така! Аз също съм немец!
— Какво? — възкликна Пена. — Ел вйехо Десиерто наш сънародник! Кой можеше да предположи! Старият го погледна учудено и попита:
— И вие ли сте мой сънародник? Но не може да бъде! Та нали се казвате Пена!
— Я преведете думата «пена» на немски!
До този момент си бяхме служили с испански, но ето че старият отговори на немски:
— Пена може да се преведе с болка, мъка, грижа, тревога…[16]
— Чакайте! — прекъсна го Пена. — Това е то. Тъй се казвам. Кумер ми е името.
— Значи живеете в Порто Алегре, обаче сте дошъл отвъд океана, така ли?
— Да, и съм от Бреслау.
— Ами вие? — попита ме той.
— Аз съм саксонец.
— Слава Богу, понеже в такъв случай не можете да…
Той млъкна изплашено. През последните две-три минути старият съвсем се беше променил. Гласът му звучеше по-бодро и по-ясно. Движенията му бяха станали по-живи, някак по-младежки, а на лицето му се бе изписал почти щастлив израз. Наистина бе много странно, че трима немци се срещат не къде да е, а в Гран Чако, и то на това тайнствено място. Увлечен от радостта си, Десиерто бе допуснал от устата му да излязат последните думи и нямаше вече как да ги върне. Вярно, че той прояви достатъчно самообладание да преглътне втората половина на изречението, която би изяснила всичко, ала вече изпуснатите думи, както и начинът, по който ги изрече и млъкна, съвсем лесно можеха да ни наведат на твърде неприятни за него предположения.
И откровено казано, веднага щом ги чух, ми мина мисълта, че старият се зарадва, като разбра, че родните ни места не се намират близо до неговото. Когато свързах всичко това и с черепите, украсяващи стаята му, вече нямаше как да отхвърля и подозрението, че в миналото на стария Десиерто съществува някакво много тъмно петно, откъдето произтичаше и неговото желание годините от предишния му живот да останат в сянка. Тези мои мисли и заключения не ми дойдоха постепенно и бавно, а ми хрумнаха изведнъж, така че веднага щом старият млъкна, можах да му отговоря:
— Да, слава Богу, че сме сънародници, понеже между нас няма да цари повече недоверие и доколкото ни позволяват силите, взаимно ще си помагаме!
Изрекох всичко това толкова бързо, след като той сам се прекъсна, за да го накарам да си помисли, че изобщо не сме обърнали внимание на думите му. Ала Пена не беше толкова деликатен и тактичен човек. Той го попита: