— А може би е възможно да стане.
— Никога! Може да сте преживял какво ли не, обаче не познавате тази страна и условията на живот в нея.
— Много сте прав, ала ако сега пожелаете да ме разведете наоколо, ще се запозная с нея.
— Щом искате, можем и веднага да тръгнем. Докато се разхождаме, Уника ще сложи на масата нещо за хапване, за което досега все не ни оставаше време. Сигурно сте не само изморени, а и гладни. Моля, елате с мен.
Изпразнихме чашите си, а Десиерто ни накара да пъхнем в джобовете си по няколко пури. После излязохме от беседката, минахме през градината и влязохме в жилището. Минахме по същия път, по който бяхме дошли. Уника вървеше начело, следвана от стария. Той се позабави малко в стаята с черепите. Когато стигнахме до входа и девойката отвори вратата, забелязах, че Десиерто носеше на главата си тъмно широкополо сомбреро. Тъй като преди тази шапка не беше в стаята, аз си направих извода, че до нея се намира някакво друго помещение, чиято врата не бяхме видели.
Със сигурност, придобита от навика, Уника мина по клона, загърна здраво дрехата си, щом стигна до стъблото и спускайки се с голяма сръчност от клон на клон, бързо слезе на земята. Без да ни чака, незабавно се отдалечи. След като и ние се озовахме долу, старият каза:
— Селото ще разгледаме най-накрая. Най-напред ще ви заведа до лагуната.
Стигнахме до онова място на брега, където неотдавна Пена се беше спрял, за да хвърли поглед над цялата лагуна. Оттам продължихме наляво, все по брега. Навсякъде гората стигаше до самата вода, тъй че непрекъснато крачехме под свода от зелена шума. След известно време неочаквано брегът изви почти под прав ъгъл наляво и описвайки широка дъга, отново се връщаше в старата си посока. Така лагуната образуваше залив, където бе разположен доста голям остров, който след като за пръв път се добрахме до водата, бяхме взели за самия бряг. На острова също растяха дървета. Зад него следваха и други, но по-малки островчета, които все повече се приближаваха до сушата.
Пътят ни постепенно се стесни и представляваше вече нещо като къса, подобна на мост дъга, от лявата страна на която земята изведнъж пропадаше, образувайки дълбока падина, проточваща се и нататък между дърветата.
— Това е ровът — обясни старият, — а ние сме стъпили върху покрития канал, през който идва водата от лагуната. По-късно ще имате възможност да разгледате всичко още по-добре.
Не бяхме стигнали още кой знае колко далеч, когато дърветата отстъпиха встрани и ние се озовахме пред обширно открито място, където видяхме многобройни къщурки, строени по различен начин, между които се суетяха хора. Ето че тъкмо в този миг оттам се разнесоха ударите на барабан.
— Това е селото — обясни старият.
— А защо бият барабан? — попитах го.
— Сигурно Уника е наредила така. Тя събира хората, за да им съобщи, че ще бъдат нападнати. Ще използва случая да спомене и за присъствието ви, тъй че ви очаква извънредно тържествено посрещане.
При тези думи по лицето му се плъзна лека полуподигравателна, полудоволна усмивка. После продължи:
— А сега ще отидем на острова. Трябва да го видите.
На брега имаше десетина по-големи и по-малки лодки. Скочихме в една от малките. Двамата с Пена взехме греблата и се насочихме към острова, който на дължина можеше да се извърви за около пет минути, а ширината му беше двойно по-малка. Не зърнахме нито хора, нито животни. По източното му крайбрежие растяха сенчести дървета. А там, където дърветата свършваха, започваха ниви, свидетелстващи за постигнатите от Десиерто успехи. Той ни поведе към дърветата. Под високите и широки корони забелязахме постройка, изградена от тухли и покрита с тръстика. На гребена на покрива й стърчеше кръст, а над вратата с тъмни букви върху варосаната основа се четяха думите «Соли Део Глория»[17].
— Църквата — обясни старият.
— Кой е свещеникът? — попитах го.
— Естествено нямаме — отвърна той. — Богомолците се събират тук и аз им превеждам някое Евангелие или библейско послание и им прочитам нещо от книгата с обяснителни беседи. Добрата воля струва колкото извършеното дело.
Той ни показа малките ниви, които по-скоро заслужаваха да се нарекат градини. После се прехвърлихме на следващия остров.
Както там, така и на другите по-малки островчета пасяха коне и говеда.
— Конете в Чако са нещо рядко — каза Десиерто. — Лесно загиват от тази напаст — комарите. Но тук, където живеем, има много равнини, пясъчни пустинни области и пасища и конете са извънредно полезни. Благодарение на тези животни моите хора значително превъзхождат другите индиански племена.