— Да.
— Кажи я.
Шейхът наистина беше много загрижен за мен и коня си. Изпълних желанието му.
— В името на Аллах, всемилостивия! За най-бързоходните пръхтящи коне и тези, изпод чиито копита хвърчат искри, също и за тези, които се нахвърлят срещу врага, съперничейки по бързина на настъпващото утро, които вдигат след себе си облаци прах и минават през вражеските орди. Наистина човекът е неблагодарник спрямо Бога и сам трябва да признае това. Прекалено много е привързан към земните блага. Не знае ли той, че когато се извади на бял свят всичко погребано в земята и всичко скрито в човешките гърди, тогава в този ден Господ напълно ще го опознае?
— Да, знаеш тази сура. Казвал съм я на врания кон хиляда пъти нощем. Направи го и ти и той ще разбере, че си станал негов господар! Хайде да се върнем в шатрата!
До този момент англичанинът беше само зрител и сега се приближи до мен.
— Защо стреляха по вас?
— Исках да покажа на арабите нещо, което още не бяха виждали.
— Ах, хубаво, великолепен кон!
— Знаете ли, сър Дейвид, на кого принадлежи той?
— На шейха.
— Не, мой е.
— Чуйте, сър, името ми е Дейвид Линдси. Не позволявам да се подигравате с мен. Запомнете това!
— Добре, тогава ще запазя всичко останало за себе си.
— Какво?
— Че утре сутринта ви напускам.
— Защо?
— Отивам на разузнаване. Вече знаете за враждебните настроения срещу нашите нови приятели. Трябва да се опитам да разбера кога и къде ще се съберат вражеските племена и ако успея, ще получа за награда тъкмо този вран жребец.
— Щастливец! Идва с вас… да търси с вас… да събира сведения!
— Не може.
— Защо?
— Не бихте могли да ми помогнете с нищо, а само ще ми навредите. Облеклото ви…
— Ами ще се преоблека като арабин!
— Без да разбирате дума арабски?
— Вярно. Колко време няма да ви има?
— Още не знам. Няколко дни. Трябва да се спусна чак до малката река Заб, а това е доста далеч оттук.
— Труден път! Лош народ от араби!
— Ще го имам предвид.
— Добре. Остава тук, ако направи на мен една услуга.
— И каква е тя?
— Да търси не само бедуини.
— А какво още?
— Руини. Трябва да копае, да намери крилат бик, да изпрати в Лондон на музея.
— Ще го направя, можете да разчитате на това.
— Уел! Готово, влизаме!
Отново заехме предишните си места в шатрата и прекарахме останалата част от деня, разказвайки разни неща, така както обичат да правят арабите. Вечерта ни свириха и пяха, но само с два инструмента; рубабах, нещо като цитра с една струна, и табл, малък барабан, който обаче в сравнение с тихите еднообразни тонове на рубабаха вдигаше ужасен шум. След това беше казана молитвата преди лягане и всички се оттеглиха за сън.
Англичанинът спеше в палатката на шейха. Аз обаче отидох при жребеца, който лежеше на открито, и се проснах между краката му. Дали наистина трябваше да кажа пред ноздрите му стотната сура? Сигурно! Но не суеверието ме подтикваше да направя това, опазил ме Господ! Конят беше свикнал с нея и по този начин щяхме да се сближим по-бързо, а произнасяйки думите близо до ноздрите му, той щеше да опознае миризмата на новия си господар. Лежах между копитата му както дете между краката на вярно, разбрано нюфаундлендско куче.
На разсъмване шатрата на шейха се отвори и оттам излезе англичанинът:
— Спахте ли, сър? — попита той.
— Да.
— Аз не. Много оживено в палатка.
— Хората ли ви досаждаха?
— Не. Fleas, lice и gnats![108]
Който владее английски, знае какво имаше предвид той. Разсмях се.
— Скоро ще свикнете с тези неща, сър Дейвид — утеших го аз.
— Никога. Впрочем не можах да спя, защото мислих и за вас.
— Така ли?
— Можехте да заминете, без пак да поговорите с мен.
— Непременно щях да се сбогувам с вас.
— Може би щеше да е твърде късно.
— Защо?
— Имам много неща да ви питам.
— Тогава питайте!
Още през изминалата вечер трябваше да казвам на Линдси какво ли не; сега той извади тефтера си.
— Ще помоля да ме заведат на руини. Трябва да говори арабски. Да ми казват разни неща. Как се казва приятел?
— Кабил.
— А враг?
— Хасъм.
— Трябва да плаща. Как е долар?
— Риял френч.
— Как се казва кесия?
— Нимян.
— Ще копае камъни. Как е камък?
— Хаджар.
Така той ме питаше за много думи и си записваше всичко. Скоро лагерът се оживи и трябваше да отидем в шатрата на шейха, за да закусим.
Докато правехме това, обсъдихме още много неща. После се сбогувах, качих се на коня и напуснах новите ни приятели.