— Деветстотин.
— А алабеидите колко са?
— Осемстотин.
— Значи общо хиляда и седемстотин. Точно половината от броя на враговете.
— Колко воини имат хадедихните?
— Хиляда и сто. Но има случаи, в които броят не е решаващ. А знаете ли случайно кога ще се обединят джоварите с абу-хамедите?
— Другата йом ес сабт.[109]
— Сигурен ли си?
— Имаме верен съюзник сред джоварите.
— И къде ще стане обединението?
— При развалините на Кхан Кхернина.
— А след това?
— После двете племена ще се срещнат с обеидите.
— Къде?
— Между водовъртежа Ал Келаб и южния край на Джебел Кхануке.
— Кога?
— В йом ет тнен.[110]
— Добре си осведомен. Накъде ще се насочат след това?
— Към пасищата на хадедихните.
— А вие какво смятате да правите?
— Ще нападнем шатрите, в които ще оставят жените и децата си, а после ще отведем стадата им с нас.
— Уместно ли е това?
— Защо не? Ще си вземем отново всичко, каквото са ни откраднали.
— Правилно. Но хадедихните са само хиляда и сто, а враговете им са три хиляди. Както изглежда, съюзилите се врагове ще победят, а върнат ли се като победители, ще се втурнат след вас, за да ви отнемат освен плячката и това, което притежавате в момента. Ако не съм прав, кажете ми!
— Имаш право. Мислехме, че хадедихните ще бъдат подпомогнати от другите шаммарски племена.
— Тези племена са заети със самите себе си. Заплашва ги пашата на Мосул.
— Това е лошо! Какво ни съветваш да направим? Не е ли най-добре да унищожим враговете поотделно?
— Бихте могли да победите едното племе и по този начин да предупредите останалите две за вашето нападение. Не. Враговете трябва да бъдат изненадани веднага след обединяването им, тоест при водовъртежа Ал Келаб. Ако сте съгласни, Мохамед Емин ще слезе с воините си от планините Кхануке в йом ет тнен и ще се нахвърли върху враговете, а вие ще нападнете от юг и ще ги притиснете до водовъртежа Ал Келаб.
След дълго съвещание този план беше приет и после подробно обсъден. Това отне голяма част от следобеда и вечерта вече приближаваше, така че се видях принуден да остана тук и през нощта. Рано на другата сутрин обаче отново ме отведоха на отсрещния бряг и поех по обратния път.
Задачата, която в началото изглеждаше толкова трудна, беше изпълнена много лесно и просто и почти ме беше срам да разказвам за това. Враният кон не можеше да бъде спечелен толкова евтино. Но какво друго можех да направя? А дали пък не беше по-добре предварително да поогледам мястото на битката. Тази мисъл вече не ме остави на мира. Затова не се насочих обратно през Сарсар, а тръгнах на север по левия й бряг, за да стигна до планините Кхануке. Вече преваляше половината следобед, когато през ум ми мина мисълта, дали пък Уади Джехенем, където с англичанина бяхме срещнали конекрадците, не е част от тези планини Кхануке. Не можех да си отговоря на този въпрос. Продължих пътя си и малко по-късно поех по-надясно, за да се приближа до Джебел Мукехил.
Когато слънцето се беше спуснало почти до хоризонта, забелязах, че от изток се появяват двама ездачи, които се приближаваха с голяма бързина. Щом ме видяха, спряха за момент, но след това се насочиха към мен. Аз дръпнах юздите на коня си и зачаках.
Бяха мъже на средна възраст.
— Кой си ти? — попита единият, хвърляйки жаден поглед към врания ми кон.
Още не ми се беше случвало араби да ме заговорят по такъв начин.
— Чужденец — отговорих аз кратко.
— Откъде идваш?
— От запад, както виждате.
— А накъде отиваш?
— Където ме отведе късметът.
— Ела с нас! Бъди ни гост!
— Благодаря ви. Вече имам домакин, който се грижи за мен.
— Кой е той?
— Аллах. Сбогом!
Постъпката ми бе прекалено лекомислена, защото още не се бях обърнал, когато единият посегна към пояса си и в следващия миг боздуганът му така ме удари по главата, че веднага паднах от седлото. Наистина зашеметяването не трая дълго, но междувременно разбойниците бяха успели да ме вържат.
— Ес селям алейкюм — подигра се единият. — Преди това не бяхме достатъчно любезни, а после пък нашето гостоприемство не ти хареса. Кой си ти?
Не отговорих.
— Кой си?
Мълчах, въпреки че въпросът му беше придружен от ритник.
— Остави го! — каза другият. — Аллах ще направи чудо и ще отвори устата му. Ще язди ли, или ще върви?
— Ще върви.
Те разхлабиха ремъците около краката ми и ме завързаха за стремето на единия кон. После хванаха врания ми жребец за юздата и тръгнахме право на изток. Въпреки добрия си кон бях пленник. Човек често е доста самоуверено създание.