— И двамата ще изглеждаме много добре на тези постове.
Генерал, който разбира от водене на военни действия толкова, колкото хипопотам от плетене на рибарска мрежа, и адютант, който не може да говори! Впрочем за вас е по-препоръчително да се държите настрана от всичко това.
— Защо?
— Заради вицеконсула в Мосул.
— Ах! Така ли?
— Предполага се, че той има пръст в тази работа.
— Да си дръпне пръста! Какво ме засяга мен консулът?
Мохамед Емин отново дойде. Беше изпратил вестоносци и му бяха хрумнали куп нови мисли.
— Шейхът на абу-мохамедите каза ли каква част от плячката очаква да получи?
— Не.
— Какво искат алабейдите?
— Не знам.
— Да беше попитал.
— Не попитах, защото като предводител на хадедихните не бих питал за плячка.
— Машаллах! А за какво? Кой ще ми възстанови загубите?
— Победеният враг.
— Значи трябва да нахлуя в пасищата им и да отведа жените и децата заедно с добитъка!
— Не е необходимо. Срещу жени ли искаш да воюваш? Няма да освобождаваш пленниците, които вероятно ще вземеш, докато не получиш каквото искаш. Ако победата ни е пълна, ще искаш да ти се плаща годишен налог и ще задържиш шейха или някой негов сродник като заложник.
Последва обсъждане и по този въпрос. Предложението ми се прие.
— И сега последно — казах аз накрая. — Необходимо е да получаваме сведения за движението на нашите врагове, както и на съюзниците ни. Затова оттук до Ед Дерадж трябва да образуваме постова линия.
— И как ще стане това?
— В Ед Дерадж ще скрием двама воини, в които си убеден, че са умни и верни. Тях никой не бива да вижда, а те ще наблюдават всичко. От Ед Дерадж дотук ще поставиш на известно разстояние един от друг още няколко човека. Достатъчни са и четирима души — ще трябва да внимават да не се срещат с чужди хора и да ни съобщават всичко, за което ще ги осведомяват първите двама. Единият отнася вестта на другия и след това се връща обратно на поста си.
— Този план е добър, ще го изпълня.
— Подобна линия, но малко по-дълга, трябва да поставиш и оттук до пасищата на абу-мохамедите. Вече съм уговорил това с шейха им. Той ще направи половината от тази линия със свои хора. Последният му пост ще се намира до развалините Ел Фар.
— Колко човека ще ми трябват?
— Само шест. Абу-мохамедите ще поставят същия брой хора. Колко воини имаш тук в бивака?
— Може би около четиристотин.
— Моля те да ги събереш. Още днес трябва да им направиш оглед, а след това можем да започнем с обучението.
Това внесе оживление сред хадедихните. Четиристотинте мъже се събраха за около половин час. Шейхът им държа дълга пламенна реч и накрая накара хората си да се закълнат, да не споменават за подготовката пред никой непосветен, а след това им заповяда да се строят в редица.
Започнахме прегледа. Всички бяха на коне; всеки от тях притежаваше нож, сабя и дълго, украсено с пера копие, което при добро обучение би могло да бъде извънредно опасно оръжие. Много от тях имаха опасния небут[111] или късо копие. От стрелковото им оръжие можеше още много да се желае. Някои бойци все още носеха стария кожен щит с колчан стрели и лък. Други пък притежаваха пушки с фитили, които бяха по-опасни за собствениците си, отколкото за враговете им, а останалите имаха пушки с предно зареждане и прекалено дълги цеви.
Накарах воините с тези пушки да излязат напред, а останалите отпратих със забележката отново да дойдат в ранни зори. На другите наредих да слязат от конете и да покажат уменията си в стрелбата. Общо взето, можех да бъда доволен от тях. Бяха около двеста души. Разделих ги на два отряда и започнах да ги обучавам. Те трябваше да могат да маршируват и тичат в крак и да се научат да стрелят с непрекъснат огън. Хадедихните бяха свикнали да нападат само конете, а враговете да дразнят, без да им оказват сериозна съпротива. Всичко зависеше от това, да ги науча да посрещат атака и пеша, без да губят самообладание.
На другата сутрин се залових с останалите. Тях трябваше да обуча да нападат в плътни редици с копията, след като са изпразнили пушките си. Мога да кажа, че хората бързо схващаха всичко и бяха истински въодушевени.
Надвечер чухме, че е установена връзка с абу-мохамедите, и същевременно получихме вестта, че шейхът им вече узнал за моето приключение при абу-хамедите. Изпратихме им отговор и от този момент нататък се поддържаше непрекъсната връзка между постовете.
Вече почти се беше стъмнило, когато аз още веднъж яхнах врания си кон, за да направя последно разузнаване из степта. Не се бях отдалечил много, когато пред мен се зададоха двама конници. Единият беше обикновен, среден на ръст човек, другият обаче беше очебийно дребен и изглеждаше прекалено много задълбочен в разговора си със своя спътник, защото махаше с ръце и крака из въздуха, сякаш гонеше комари. Неволно си спомних за моя Халеф. Препуснах към двамата и спрях коня си пред тях.