— Ще нападнете враговете си ли?
— Те искат да ни нападнат, но ние ще ги посрещнем.
— Могат ли мъжете на атайбехите да ви предложат сабите си?
— Знам, че твоята сабя е като дсу’л-фикар[112] , на която никой не може да устои. Добре си дошъл при нас с всички, които са с теб. Колко мъже имаш?
— Шейсет.
— Уморени ли са?
— Уморен ли е арабинът, щом чуе звън на оръжие и тътена на боя? Дай ни отпочинали коне и ще ви последваме, накъдето ни поведете!
— Познавам ви. Куршумите ви улучват точно, а върховете на копията ви не пропускат целта. Ти с твоите хора ще защитаваш рова, който затваря изхода на бойното поле.
Докато се водеше този разговор, хората на Малек слязоха от конете. Чух, че им занесоха храна, а и в шатрата на шейха изобилстваше от ястия. Още не бяхме приключили с вечерята, когато дойде Халеф и съобщи за пристигането на пленниците. Доведоха ги пред шейха. Той презрително ги изгледа и ги попита:
— Вие от племето на обеидите ли сте?
— Така е, шейх.
— Обеидите са страхливци. Страхуват се сами да се бият срещу храбрите воини на хадедихните и затова са се съюзили с абу-хамедите и джоварите. Вашето надмощие трябваше да ни смаже, но ние ще ви съсипем. Знаете ли какъв е дългът на всеки истински воин, който иска да излезе срещу някой враг?
Обеидите забиха поглед в земята и не отговориха.
— Един истински арабин не се промъква тайно като подъл убиец. Той изпраща вестоносец, за да обяви открито битката и да е честен боят. Направиха ли вашите водачи това?
— Не знаем, шейх.
— Вие ли не знаете? Аллах да отреже езиците ви! От устата ви се сипят лъжи и притворство! Вие не знаете, а имате за задача да охранявате долината Дерадж, за да не мога да получа сведения за вашето нападение! Ще се отнасям с вас и събратята ви така, както сте заслужили. Извикайте Абу Мансур, пазителя на ножа!
Един от присъстващите се отдалечи и скоро след това се върна с един мъж, който носеше със себе си сандъче.
— Вържете ги, за да не могат да се съпротивляват, и им свалете от главите марамехите.[113]
Когато това беше направено, Мохамед Емин се обърна към човека със сандъчето:
— Кое е украшението на един мъж и боец, Абу Мансур?
— Брадата, която разкрасява лицето му.
— Какво заслужава мъж, който се страхува като жена и лъже като дъщерята на жена?
— С него трябва да се отнасят като с жена и като с дъщерята на жена.
— Тези двама мъже имат бради, но са жени. Абу Мансур, погрижи се да заприличат на жени.
— Да им обръсна брадите ли?
— Заповядвам ти!
— Аллах да те благослови, най-храбри и мъдри сред децата на хадедихните! Ти си любезен и мек към своите хора и справедлив към враговете на племето си. Ще се подчиня на заповедта ти.
Той отвори сандъчето, което съдържаше различни инструменти, и извади оттам една джанбие[114], чието лъскаво острие блесна на светлината на огъня в шатрата. Това беше бръснарят на племето.
— Защо не вземеш бръснача? — попита го шейхът.
— Да бръсна брадата на тези страхливци с бръснача, а после с него да докосвам теметата и шушата[115] на храбрите хадедихни ли, шейх?
— Имаш право, прави каквото знаеш!
Вързаните обеиди се съпротивляваха колкото можеха на това отношение, което за тях бе най-голям позор, но съпротивата не им помогна много. Хванаха ги здраво, а камата на Абу Мансур беше толкова остра, че под нея брадите им изчезваха като под острието на бръснач.
— Сега ги изхвърли навън! — заповяда шейхът. — Те са жени и ще бъдат охранявани от жени. Да им се даде хляб, фурми и вода! Ако се опитат да избягат, им пуснете по един куршум.
Обръсването на брадите беше не само наказание, а и добро средство да се предотврати опитът за бягство на пленниците. Във всеки случай те нямаше да посмеят да се покажат пред своите без бради. После шейх Мохамед Емин стана. По тържественото изражение на лицето му разбрах, че ще последва нещо изключително.
— Ля илляха иллялях — започна той. — Няма друг бог освен Аллах. Всичко, което живее на земята, е създадено от него и ние сме негови деца. Защо трябва да се мразят тези, които се обичат, и защо трябва да се карат? Много клони шумят в гората, а в равнината има много треви и цветя. Те си приличат, затова и растат в сговор. Не си ли приличаме и ние помежду си? Шейх Малек Ибн Ахмед Калид Бен Абул Али Абу Абдолатиф ал Ханифи, ти си велик воин и аз ти казах: «Ние с теб сме яли заедно сол!» Кара Бен Немзи, ти също си велик боец и аз ти казах: «Ние с теб сме яли заедно сол!» Вие живеете в моята шатра, мои приятели и другари сте, ще умрете за мен и аз ще умра за вас. Казах ли истината? Вярно ли говорих?