Ние потвърдихме сериозно и тържествено.
— Но солта се разтваря и изчезва — продължи Мохамед Емин. — Солта е знакът на приятелството. Щом тя се разтваря и изчезва от тялото, значи приятелството свършва и трябва да се поднови отново. Хубаво ли е, достатъчно ли е това? Аз казвам: не! Храбрите мъже не скрепват приятелството си с хляб. Затова заповядах пред тази шатра, в която ви говоря и отправям към вас желанието си да станете мои братя, както и пред шатрите, определени да живеете в тях, да бъде заклана по една камила. Приемате ли моя подарък?
— Приемаме го — заявихме ние двамата.
— Тогава братският ни съюз се смята за скрепен — потвърди шейхът. — Като върховен господар на своето племе заповядах да изготвят за всеки от нас по един писмен документ, според който отсега нататък ние тримата сме като родни братя. Където е единият, там отиват и другите и каквото прави един от нас, го прави така, сякаш го правят другарите му. Хвала на Бога, че ни отреди този ден! А сега вземете свидетелствата от ръцете ми!
Мохамед Емин ни подаде пергаментите, които действително притежаваха стойност на истински свидетелства. От тях произхождаха дори важни права и задължения особено по отношение на кръвното отмъщение и взаимното унаследяване.
Аз произнесох кратко благодарствено слово, а Малек последва примера ми. После Мохамед Емин ни прегърна и ни целуна, като на всеки от нас казваше:
— Сега си мой рафик и аз съм твой рафик.[116] Нашият съюз е вечен дори и Аллах да раздели пътищата ни!
Вестта за това събитие бързо се разпространи из целия бивак и всеки, който смяташе, че има дори и най-малка привилегия или предимство, дойде в шатрата да ни поднесе благопожеланията си. Това отне доста време, така че едва по-късно успяхме да седнем тримата насаме.
Трябваше да направим пред шейх Малек описание на терена, където вероятно щяха да се състоят военните действия, и да го запознаем с плана си за защита. Той го одобри, а накрая само попита:
— Враговете не могат ли да избягат на север?
— Могат да си пробият път между реката и Джебел Кхану-ке, а това е по Уади Джехенем — отговорих му аз. — Но ние ще им преградим и този път. Шейх Мохамед Емин, ти наредили да се набавят необходимите инструменти, за да издигнем защитните насипи?
— Уредено е.
— Избрани ли са жените, които ще ни придружат, за да превързват ранените?
— Готови са.
— Тогава се разпореди да приготвят коне за нашия рафик и хората му! Трябва да тръгваме, защото денят скоро ще настъпи.
Десета глава
Победата
Половин час по-късно хадедихните потегляха, но не като безреден разпръснат орляк, както обикновено правят арабите, а в стегнати, добре подредени редици. Всеки знаеше къде му е мястото.
Пред нас яздеха воините на коне, зад нас следваха тези с камилите, а под водачеството на все още държеливи старци идваха жените, които бяхме взели да се грижат за ранените. Накрая бяха хората, определени за свръзка с пасищата и надзор на пленниците.
Когато дискът на слънцето изплува на хоризонта, всички слязоха от седлата и се проснаха на земята, да кажат утринната си молитва. Величествена беше гледката на стотиците лежащи в праха хора пред Бога, който още днес можеше да извика при себе си всеки един от нас.
От постовете узнахме, че междувременно не се беше случило нищо особено. И така, стигнахме безпрепятствено до разпрострялата се надлъж и нашир Джебел Дерадж, зад която от запад на изток се ширеше долината. Избраните за стрелци воини слязоха от седлата. Конете им бяха вързани в равнината в необходимия ред, за да не възникне бъркотия в случай на отстъпление. Недалеч от тях бяха разтоварени камилите и опънати шатрите, които те бяха носили. Както вече споменах, те бяха определени за ранените. В меховете имаше достатъчно вода, но превръзките бяха много малко, неуредица, за която много съжалявах.
Постовата верига с Абу Мохамед бяхме поставили зад нас, така че непрекъснато да имаме връзка със съюзниците си. Почти всеки час идваха от тях съобщения, от които научавахме, че враговете още не са открили приближаването ни.
Още от снощи Линдси беше много сдържан в приказките си. Не ми беше останало никакво време да му обърна внимание. В този момент той застана до мен.
— Къде ще се бие, сър? Тук? — попита той.
— Не. Зад този хълм — отвърнах аз.