— Да остана при вас?
— Както желаете.
— Къде сте вие? Пехота, конница?
— При конницата. Но ние също ще стреляме и ще се сражаваме, ако е необходимо.
— Оставам при вас.
— Тогава чакайте тук! Моята част ще стои на това място, докато дойда да ги поведа.
— Няма ли влезе вътре в долината?
— Не, оттук ще потеглим нагоре към Тигър, за да попречим на враговете да се измъкнат на север.
— Колко мъже?
— Сто.
— Уел. Много добре, отлично!
Заех тази позиция с определено намерение. Наистина бях приятел и брат на хадедихните, но ми беше неприятно да убивам хора, които не са ми направили нищо, дори и в открит бой. Спорът, който трябваше да бъде разрешен между тези араби чрез битка, не ме засягаше лично и тъй като нямаше изгледи враговете да се отдръпнат на север, бях помолил да се присъединя към частта, натоварена със задачата да попречи на напредването на враговете оттам. С най-голямо удоволствие бих останал на мястото, където щяха да бъдат превързвани ранените.
Но това беше невъзможно. Щеше да изглежда като липса на смелост.
Мохамед Емин вече въвеждаше конницата си в долината и аз се присъединих към нея. Тя беше разположена по дължина от двете страни на долината, вляво и вдясно. После следваха пехотинците. Една трета от тях се изкачи на десния хълм, друга трета на хълма вляво, за да може — скрита зад многобройните скали — да нападне врага отгоре. Последната трета, която в по-голямата си част се състоеше от хора на шейх Малек, остана на входа, за да направи траншея след влизането на врага в долината й после зад този вал да вземе врага под обстрел. Обърнах се и се отдалечих с моите сто души.
Продължихме да яздим на север, докато намерихме един проход, който ни даваше възможност да преминем отвъд планината. След час Съзряхме пред себе си река. По-нататък вдясно, значи на юг, имаше едно място, където два планински склона се спускаха близо до водата, тоест образуваше се полукръг, от който човек трудно можеше да се измъкне, ако веднъж влезе в него. Разположих хората си тук, защото на тази позиция лесно можехме да спрем дори и десетократно превъзхождащ ни противник.
След като поставих предни постове, слязохме от конете и се настанихме удобно. Линдси ме попита:
— Тук познато, сър!
— Не, сър Дейвид — отговорих аз.
— Дали има развалини?
— Не знам.
— Да попита?
Осведомих се и му преведох отговора:
— По-нагоре.
— Как се казва?
— Калат Шергат.[117]
— Там крилати бикове?
— Хм. Най-напред би трябвало да се види.
— Още колко време до боя?
— До обяд, а може би и по-късно. За нас може и да няма битка.
— Ще огледа ли между другото?
— Какво?
— Калат Шергат. Копае, изпраща на Лондонския музей, става известен. Уел!
— Това едва ли е възможно сега.
— Защо не?
— Защото дотам ще трябва да яздите четирийсет километра.
— Ах! Хм! Лошо! Остава тук.
Линдси се излегна зад един храст от млечка, но аз реших да разузная наоколо. Дадох на хората необходимите указания и поех на юг по течението на Тигър.
Моят вран жребец, както и всички коне на шаммарите, беше отличен катерач. Можех да се осмеля да изкача планината с Рих и щом попаднах на подходящ терен, тръгнах нагоре, за да мога да огледам всичко отвисоко. Горе, иззад едно прикритие, насочих далекогледа си към източния хоризонт. Забелязах, че там отвъд реката кипеше оживление. На южния, т. е. на левия, бряг на малката река Саб долината гъмжеше от конници почти до Тел Хамлиа, а в долната част се виждаха огромни купчини кози мехове, от които се канеха да правят салове. Те трябваше да послужат на обеидите да се прехвърлят на другия бряг. Отсамния бряг на Тигър не можех да огледам заради хълма, зад който се намираше долината Дерадж. Тъй като имах още време, реших да се изкача и на другия хълм.
Ездата към билото на възвишението беше много изморителна и мина повече от час, докато стигна до най-високата точка. Но конят ми все още беше учудващо бодър. Вързах го и се заизкачвах по нещо като скален зид. Пред мен се откри Уади Дерадж. В най-отдалечения й край се виждаше готовият защитен вал, зад който се намираха бранителите, а тук-там зад скалите забелязах скритите стрелци. Долу точно под мен беше засадата на конницата.
След това насочих далекогледа си на юг. Там се виждаха много наредени една до друга шатри, но забелязах, че хората вече се готвеха за тръгване. Това бяха абу-хамедите и джоварите. На това място някога бяха лагерували ордите на Сарданапал, Ксеркс и Алиат. Тук бяха седели на колене воините, когато на пети май, в петата година от царуването на онзи владетел, едно лунно затъмнение било последвано от пълно слънчево затъмнение, станало причина битката при Халис да бъде толкова Страшна. Те бяха поили конете си от водите на Тигър, когато Навухудоносор тръгнал за Египет, за да свали крал Хофра, а това били същите води, над които звучала предсмъртната песен на Нериколосар и Навонат чак до планините Карачок, Сибар и С^р Хасана.
117
Калат Шергат — имат се предвид развалините на Асур, чиито разкопки са започнали 1903 г. — Бел. нем. изд.