Видях как надуха козите мехове и ги завързаха един за друг, видях и ездачите, които водеха конете за поводите и се качваха на саловете. После отблъснаха саловете и стигнаха до отсамния бряг. Струваше ми се, че чувам виковете на съюзниците им, които се метнаха на конете си, за да изпълнят една блестяща фантазиа.[118]
Искаше ми се враговете така да преуморят конете си, че после, когато щяха да имат нужда от тях, да са капнали.
Седях така почти цял час. Всички обеиди се бяха прехвърлили вече отсам и видях как врагът се отправи на север. Отново се спуснах долу, яхнах коня си и се върнах. Решителният час наближаваше!
Трябваше ми повече време, докато стигна до мястото, откъдето беше възможно да се спусна надолу по хълма. Вече се канех да завия към долината, когато далеч на северния хоризонт нещо проблесна: Сякаш слънчев лъч се бе отразил в стъкло. Можехме да очакваме врага само от юг, но все пак извадих далекогледа си и потърсих мястото, където бях забелязал проблясващата светлина. Най-сетне я открих и близо до реката съзрях голям брой черни точки, които се движеха надолу по течението й. Сигурно бяха конници и слънцето се беше отразило в някой от тях.
Врагове ли бяха? Намираха се на такова разстояние северно от скривалището на моите хора, на каквото бях аз на юг от тях. Нямаше време за колебания, трябваше да ги изпреваря.
Без да се бавя, пришпорих Рих, който бързо се спусна надолу, а след като долината остана зад нас, той се понесе като птица. Бях убеден, че ще успея да стигна навреме.
Като се приближих до моето подразделение, събрах хората и им казах какво бях наблюдавал. После половината от хадедихните се скриха зад издадените напред скали в южния край, а останалите се притаиха зад храстите от млечка и каучуковите дървета, за да отрежат обратния път на задаващите се конници.
Не ни се наложи да чакаме дълго и скоро чухме тропот на копита. Линдси лежеше до мен и се ослушваше, държейки пушката си готова за стрелба.
— Колко са? — попита той кратко.
— Не мога да ги преброя точно — отвърнах аз.
— Приблизително?
— Двайсет.
— Ами! Защо тогава положихме толкова усилия?
Сър Дейвид стана, направи няколко крачки напред и седна върху един камък. Двамата му слуги го последваха.
Тогава иззад скалите се появиха конниците, предвождани от висок, силен воин, който под абата си носеше люспеста броня. Нея бях видял преди малко да блести. Мъжът имаше царска осанка и, изглежда, никога в живота си не беше изпитвал страх, защото, като съзря неочаквано пред себе си необикновената фигура на англичанина, дори окото му не трепна, само ръката му бавно посегна към ятагана.
Предводителят направи още няколко крачки напред и изчака хората му да се приближат, след това махна с ръка на един мъж, който яздеше встрани от него. Този другият беше много дълъг и мършав и висеше върху дръгливия си кон така, сякаш ездата беше нещо много необичайно за него. Веднага се виждаше, че не е арабин. След направения му знак той попита англичанина на арабски:
— Кой си ти?
Линдси стана, поздрави, сваляйки шапка, и направи лек поклон, но не каза нито дума.
Човекът повтори въпроса си на турски.
— I’m Englishman (англичанин съм) — гласеше отговорът.
— О, поздравявам ви, уважаеми господине! — прозвуча сега на английски. — Голяма изненада е да срещнеш тук в тази пустош син на Албиона. Мога ли да узная името ви?
— Дейвид Линдси.
— Това вашите слуги ли са?
— Yes!
— Но какво правите тук?
— Nothing (нищо).
— Все пак с присъствието си тук сигурно преследвате някаква цел?
— Yes!
— И каква е тя?
— To dig (да правя разкопки).
— На какво?
— Fowlingbulls.
— Ах! — засмя се мъжът надменно. — За това са необходими средства, време, хора и разрешение. Как дойдохте тук?
— С параход.
— Къде е той?
— Върна се в Багдад.
— И вие слязохте само с двама слуги?
— Да.
— Хм, странно. И къде ще отидете най-напред?
— Където има крилати бикове. Кой е този? Линдси посочи арабина с люспестата броня. Мършавият човек му преведе досегашния разговор, а след това отговори:
— Този прочут мъж е Есла ал Махем, шейх на арабите обеиди, чиито пасища са там отвъд.