Али бей излезе.
— Как ти харесва той, ефенди? — попита Мохамед Емин.
— Както и на теб.
— И това било мерди шейтан, поклонник на дявола? — попита Халеф. — Представях си джесида с паст на вълк, с очи на тигър и с нокти на вампир.
— Е, все още ли вярваш, че джесидите ще ти попречат да идеш на небето? — усмихнах се аз на дребосъка.
— Не бързай, сихди! Чувал съм, че много често дяволът приема образ на красавец, за да може по-сигурно да измами правоверния.
В този момент вратата се отвори и влезе един мъж с очарователна външност. Облеклото му беше ослепително бяло, снежнобяла беше и косата му, спускаща се по гърба му на дълги къдрави кичури. Сигурно беше на осемдесет години. Бузите му бяха хлътнали, дълбоко в кухините бяха потънали и очите му, но погледът му беше смел и проницателен, а начинът, по който влезе и затвори вратата, напомняше почти младежка ловкост.
Гъстата му гарвановочерна брада, която тежко се спускаше до пояса, странно контрастираше с блестящата белота на косата му. За да изразим почитта си към старостта, ние веднага станахме. Той се поклони пред нас и ме поздрави със звучен глас:
— Гюнешиниз хич бирзаман сьонмерсин! (Слънцето ви никога да не залязва!) — А след това добави: — Хун бе курманджи?
(Говорите ли кюрдски?)
Този въпрос беше зададен на кюрдския диалект на курманджите, а когато неволно се забавих с отговора, той каза:
— Шима зазадша зани?
Това беше същият въпрос, само че на зазададшински диалект. Двата диалекта са от най-значителните в кюрдския език, който тогава все още не знаех. Затова не разбрах думите, но отгатнах смисъла им и отговорих на турски:
— Аллах берекет версин. (Господ да ви дари с благословията си.) Сени анламаис. (Не те разбираме.) Рисадерим тюркче сьой-ле! (Моля те, говори на турски!)
Предложих му да седне на моето място, както изискваше уважението към възрастта му. Той попита:
— Аламан мисин? (Ти немец ли си?)
— Да.
— Мусаде ет сени кисаклаяйм! (Позволи ми да те прегърна!)
Старецът сърдечно ме притисна към себе си, но не седна на предложеното място, а там, където беше седял беят преди това.
— Името ми е Камек — започна той. — Али бей ме изпраща при вас.
— Камек ли? Беят вече ни говори за теб.
— С какво ме е споменал?
— Ще ти причини болка да го чуеш.
— Болка ли? Камек никога не чувства болка. Всички болки, на които сърцето на един човек може да издържи, изпитах в един-единствен час. Как би могло тогава за мен все още да съществува страдание?
— Али бей каза, че познаваш миралай Омар Амед.
По лицето му не трепна нито един мускул, а докато отговаряше, гласът му звучеше съвсем спокойно.
— Познавам го, но той все още не ме познава. Той уби жена ми и синовете ми. Защо го споменаваш?
— Извинявай, но Али бей сам ще ти разкаже!
— Знам, че не искате да говорите! Но Али бей няма тайни от мен. Той ми каза каквото си му съобщил за намеренията на турците. Наистина ли мислиш, че ще дойдат, за да развалят празника ни?
— Да.
— Ще ни намерят по-добре подготвени, отколкото преди, когато изгубих душата си. Имаш ли жена и деца?
— Не.
— Тогава не можеш да разбереш как живея и че всъщност отдавна съм умрял. Но ще ти разкажа после. Знаеш ли за Тел Афар?
— Чел съм за него.
— Къде?
— В описанията за тази страна, а също и в… Ти си пир, известен светец на джесидите. Сигурно знаеш и свещената книга на християните?
— Притежавам на турски език онази част от нея, която се нарича «Теврат».[144]
— Е, тогава значи си чел и книгата на пророк Исай?
— Знам я. Исайя е първият от шестнайсетте пророци.
— Провери в тази книга 37-ма глава! В нея 12-ият стих гласи: «Спасиха ли боговете на езичниците всички онези, които бяха унищожени от моите деди, Гозам, Харам и Резеф, а и синовете на Еден до Таласар?» Този Таласар е Тел Афар.
Камек ме погледна изненадано.
— Значи във вашата свещена книга пише за градовете на нашата страна, които са съществували преди много хилядолетия?
— Да, така е.
— Вашият китаб е по-голям от Корана. Но чуй! Когато турците ни нападнаха, живеех в Микран, в подножието на Джебел Синджар. Избягах с жена си и двамата си синове в Тел Афар, защото той е укрепен град и имам един приятел, който ме прие при себе си и ме скри. Но тираните нахлуха и там, за да избият всички джесиди, намерили там убежище. Скривалището ни беше открито, а за проявеното състрадание моят приятел — застрелян. Завързаха ме и ме изведоха с жена ми и децата извън града. Там горяха огньовете, в които трябваше да намерим смъртта си, и течеше кръвта на изтезаваните. За да ми причини болка, един мюсюлманин прободе с ножа си бузите ми. Ето, още можеш да видиш белезите. Синовете ми бяха смели момчета. Те видяха страданието ми и се нахвърлиха върху моя мъчител. Тогава завързаха и тях, а същото се случи и с майка им. Отсякоха десните ръце на двамата, а после ги завлякоха до огъня и ги хвърлиха в пламъците. Изгориха също и жена ми, а аз трябваше да гледам всичко това. После мюсюлманинът извади ножа си от лицето ми и бавно го заби в гърдите ми. Когато се събудих, беше нощ, но аз се намирах сред трупове. Острието не беше засегнало сърцето ми, но лежах потънал в локва от собствената си кръв. Сутринта ме намери един халдеец и ме скри в развалините на Кара тепе. Изминаха няколко седмици, докато вече можех да се изправям, а косата ми беше побеляла в часа на смъртта на моите близки. Тялото ми отново живееше, но душата ми беше мъртва. Сърцето ми изчезна. На негово място тупти и пулсира едно име, името Омар Амед, защото така се казва онзи мюсюлманин. Сега той е миралай.