— Какво искаш да кажеш, гяур?
Добрият човек ме гледаше слисан.
— Предупреждавам те да не ме обиждаш с тази дума! Имам в себе си паспорт, а също и гидиш изини от вицекраля на Египет. А този мой спътник е от Стамбул, той има буюрулду и е под сянката на падишаха.
— Покажи тези документи!
1 Гидиш изини — разрешително за пътуване. — Бел. нем. изд.
Дадох на полицейския властелин моето удостоверение, а Исла му показа своето. Той ги прочете, а след това ни ги върна със смутена физиономия.
— Продължавай!
Тази подкана ми подсказваше, че чиновникът не знаеше какво да прави. И така аз отново взех думата:
— Ти си полицейски директор на Асуан и бимбашия, а не знаеш как трябва да изпълняваш службата си. Когато четеш нещо, написано собственоръчно от султана, трябва най-напред да го притиснеш към челото, очите и устата си и да приканиш всички присъстващи да се поклонят, все едно че негово превъзходителство лично присъства. Ще разкажа на хадифа и на великия везир в Стамбул каква почит им отдаваш.
Съдията не бе очаквал това. Той беше толкова изплашен, че ококори очи и зяпна с уста, без да каже нито дума. Но аз продължих:
— Ти искаше да знаеш какво имах предвид с предишните си думи. Аз съм обвинителят и трябва да стоя прав, а този там е обвиняемият и има право да седи.
— Кой го обвинява?
— Ние всички.
Абрахим се учуди, но все още нищо не каза.
— В какво го обвиняваш? — попита полицейският директор.
— В отвличане, в същото престъпление, в което ме обвинява той.
Видях, че Абрахим стана неспокоен. Съдията ми заповяда:
— Продължавай!
— Съжалявам, бимбаши, че трябва да преживееш такава мъка.
— Мъка ли? Как така?
— Защото ще трябва да съдиш един човек, когото познаваш така добре, както и собствения си брат. Дори си бил при него в Ен Насър и знаеш много добре, че е наместник на провинция. Той се казва Дауд Арафим и е бил разобличен в Константинопол като предател, дори е бил наказан с бастонада.
Сега вече Абрахим се изправи.
— Лъжец, ти си си изгубил ума!
— Чуй по-нататък! — помолих аз полицейския властник. — Тогава ще се разбере чия глава е с по-здрав разум и седи по-здраво на раменете, моята или неговата.
— Говори!
— Тази жена тук е християнка, свободна християнка от Карадаг.[31] Дауд Арафим, който се нарича Абрахим Мамур, я е похитил и насила отвлякъл в Египет. Ето този мой приятел Исла Бен Мафлай е нейният законен годеник. Той дойде в Египет и си взе момичето обратно. Ти ни познаваш, защото видя нашите паспорти, но престъпника не познаваш. Той е похитител на жени и измамник. Накарай го да си покаже документите или ще отида при хадифа и ще му разкажа как раздаваш правосъдие от поста, който ти е поверен! Капитанът на сандала ме обвини в опит за убийство. Питай тези мъже! Те всички чуха, че исках да прострелям перата на тарбуша му и го направих. Нищо друго не съм предприемал. Но този, който се нарича Мамур, не на шега стреля по мен. Обвинявам го в това. Сега решавай!
Добрият човечец се намираше в много затруднено положение. Той не можеше да оттегли думите си, но много добре разбираше, че аз съм правият, затова накрая реши да направи това, което може да измисли само един ориенталец.
— Свидетелите да излязат и да си вървят по домовете! — заповяда той. — Аз ще помисля над случая и следобед ще произнеса присъдата. Но всички вие сте мои пленници.
Полицаите разгониха зяпачите с пръчки. След това Абрахим Мамур и екипажът на сандала бяха арестувани и отведени, а накрая откараха и нас, и то в двора на сградата, където можехме да се движим необезпокоявани от никого, а до вратата бяха поставени няколко полицаи, които, изглежда, трябваше да ни пазят.. Но след около половин час те изчезнаха.
Предчувствах какво беше намислил полицейският директор и се приближих до Исла Бен Мафлай, който седеше на кладенеца до Зеница.
— Мислиш ли, че днес ще спечелим делото?
— Абсолютно нищо не мисля; оставил съм всичко в твои ръце — отвърна ми той.
— Ами ако го спечелим, какво ще стане с Абрахим?
— Нищо. Познавам тези хора. Абрахим ще даде на бимбашията пари или някой от скъпите пръстени, които носи на ръцете си, и чиновникът ще го освободи.
— Желаеш ли смъртта му?
— Не. Намерих Зеница и това ми стига.
— А какво мисли годеницата ти?
Зеница сама отговори:
— Ефенди, много бях нещастна, но сега съм свободна. Повече не искам да мисля за него.
Това ме задоволяваше. Оставаше само да говоря и със стария Хасан. Той без заобикалки ми заяви, че ще се радва, ако се отърве здрав и читав, и аз, успокоен от думите му, тръгнах да разузная наоколо.