Прекрачих изхода на двора и се озовах на улицата. Беше настъпило най-горещото време на деня и улицата беше безлюдна. Явно полицейският чиновник искаше да избягаме и да не чакаме неговото решение. След това отново се върнах в двора, споделих намеренията си с моите хора и ги приканих да ме последват. Така и направихме и никой не ни спря.
Като стигнахме до дахабието, се оказа, че полицаите го бяха изоставили. Някой «почитател» на товара, състоящ се от майчин лист, би могъл да го открадне съвсем необезпокояван.
Сандала вече го нямаше на брега. Беше изчезнал. Явно достопочтеният рейс Халид Бен Мустафа беше разбрал намерението на съдията много по-рано от нас и беше изчезнал със сандала и екипажа.
Къде беше обаче Абрахим Мамур?
Не ни бе безразлично да узнаем това, защото можеше да се очаква, че той ще ни държи под око. Аз поне имах предчувствието, че рано или късно ще го срещна отново. Но засега трябваше да се задоволим само с установяването на изчезването му.
Дахабието вдигна котва и ние продължихме пътуването си с приятната мисъл, че успешно сме се измъкнали от едно неприятно положение.
Пета глава
Абу Саиф
«И ангелът господен, който водеше израилската войска, се вдигна и застана зад нея, облакът-стълб също се премести там и сега стоеше между войската на Египет и тази на Израил. За египетската войска това беше завеса на мрака, а за израилците той светеше през цялата нощ, така че нито едните, нито другите можеха да отидат в другия лагер.
Когато Мойсей протегна ръка над морето, Господ изпрати силен източен вятър, който пресуши тази част от него и водите му се разделиха на две.
Децата на Израил тръгнаха през морето по сухата пътека, а водата стоеше от лявата и дясната им страна като стена.
Египтяните ги последваха и също тръгнаха по пътеката. Всички коне, колесници и ездачи на фараона навлязоха в морето.
Когато се зазори, Господ погледна от огнения стълб и от облака към египтяните и всели ужас във войската им.
Бойните колесници падаха и се преобръщаха с трясък. Тогава египтяните казаха: Хайде да бягаме от израилците, Бог е застанал на тяхна страна и е срещу нас!
Но Господ каза на Мойсей: Протегни ръка над морето, за да се събере отново водата и да връхлети египтяните върху колесниците и конниците им.
Тогава Мойсей протегна ръката си над морето и преди да настъпи утрото, то отново започна да залива пътеката, а египтяните се оказаха изправени срещу него. Така Господ ги хвърли сред морето.
Водата се върна обратно и потопи колесници, конници и цялата войска на фараона, която беше тръгнала след тях в морето, така че нито един от тях не можа да се спаси. Децата на Израил обаче минаха сухи през морето, а водата стоеше от дясната и лявата им страна подобно на стени.
Така Господ спаси в този ден Израил от ръката на египтяните и те видяха враговете си мъртви на брега на морето.
А ръката, която Бог беше показал на египтяните, беше могъща и народът на Израил се страхуваше от Господа, вярваше в него и в неговия раб Мойсей…»
За това място във втората книга на Мойсей (глава 14, стих 19 — 31) си спомних, като спрях камилата си в долината Хирот, срещу Бал Зефон, за да плъзна поглед по блестящите води на Червено море. И мен ме обзе почти същият страх, който видът му беше предизвикал в сърцата на синовете израилски. Не изпитвах пред тази стихия страха, който изпитва неумеещият да плува човек, но ме обхвана онази благоговейна, смирена боязън, изпълваща всеки вярващ, озовал се на мястото, за което библейската история разказва, че тук е спирал кракът на Вечното и е управлявала ръката на Безкрайното. Чувствах се така, сякаш чувах гласа, извикал някога на сина на Амрам и Йохавед[32]:
«Мойсей, Мойсей, не приближавай, а събуй обувките си, защото мястото, на което стоиш, е свещено!»
И така зад мен се простираше земята на Озирис и Изида, на пирамидите и сфинксовете, страната, в която народът Божи бе понасял робство и унижение и бе влачил скалите на Мокатам за строеж на онези чудеса, които и до ден днешен предизвикват учудването на пътуващите край Нил. Там, в тръстиката на достопочтената река, фараонската дъщеря бе намерила момчето, призвано да освободи един народ от робство и с десетте Божи заповеди да му даде закон, който и след хилядолетия продължава да бъде основа на всички закони.
Там долу пред мен, под палещите лъчи на слънцето, блестяха водите на Арабския залив, в североизточния край на морето. Някога тези води, подчинявайки се на гласа на Йехова, са образували две стени, между които поробените в страната Гозен бяха намерили пътя към свободата, докато народът на техните потисници и гонители бил достигнат от ужасна гибел. Това бяха водите, в които по-късно «Султан ал Кабир», Наполеон Бонапарт, едва не загинал.