Пътуването с кораб в Арабския залив е много опасно. Затова през нощта тук нито един плавателен съд не се движи, а щом започне да се свечерява, търси сигурно място за хвърляне на котва.
Споменатият самбук бе направил същото. Той бе спрял до брега без екипаж, закрепен с помощта на котвата и едно въже. Моряците бяха слезли от лодката и се бяха разположили край една вливаща се в морето плитка река. Единият от тях, който бе седнал върху рогозка, малко встрани от тях и с важно изражение на лицето, сигурно беше капитанът или собственикът на лодката. Веднага забелязах, че не е арабин, а турчин. Самбукът носеше знамето на султана, а екипажът беше с турски униформи.
Когато се приближихме, никой от мъжете не се помръдна от мястото си. Отидох с камилата си съвсем близо до капитана, вдигнах дясната си ръка към гърдите и нарочно го поздравих на арабски, а не на турски.
— Господ да те пази! Ти ли си капитанът на този кораб?
Турчинът гордо вдигна очи към мен, внимателно ме огледа и накрая отговори:
— Да, аз съм.
Накъде отива самбукът ти?
— Навсякъде.
— Какво си натоварил?
— Най-различни неща.
— А вземаш ли пътници?
— Не знам.
Това беше повече от нелюбезно, то беше грубо. Затова отговорих състрадателно:
— Ти си нещастен човек, когото коранът предава на състраданието на вярващите. Жал ми е за теб.
Той ме погледна полуразгневен, полуизненадан.
— Ти ме съжаляваш? Ти ме наричаш нещастен човек? Защо?
— Аллах е дал на устата ти дарбата да говори, но душата ти е няма. Обърни се по посока на Кибла[33] и помоли Господ да ти върне отново говора, иначе един ден тя няма да може да отиде в рая!
Капитанът се изсмя презрително и сложи ръка на пояса си, в който бяха затъкнати два огромни пищова.
— Мълчанието е по-добро от бръщолевенето — каза той укорително. — Ти си дърдорко. Гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим обаче предпочита да мълчи.
— Гюмрюкчи баши ли? Главен митничар? Ти си голям, а и сигурно известен човек, но въпреки това, като те питам, трябва да ми отговаряш.
— Заплашваш ли ме? Виждам, че съм имал право, като съм си мислел, че си араб джехеине.
Арабите от племето джехеине са известни по Червено море като контрабандисти и разбойници. Митничарят ме беше взел за такъв разбойник. Това беше причина за отблъскващото му поведение спрямо мен.
— Страхуваш ли се от бени джехеине? — попитах го аз.
— Да се страхувам ли? Мурад Ибрахим никога не се страхува.
Колкото и гордо да заблестяха очите му при тези думи, в лицето му имаше нещо, което ме накара да се усъмня в смелостта му.
— И какво, ако съм джехеине?
— Не бих се страхувал от теб.
— Възможно е. Имаш при себе си дванайсет тайфа[34] и осем митничари, докато с мен са само трима мъже. Но аз не съм джехеине и изобщо не съм бен араб, а идвам от Европа.
— От Европа ли? Но ти си облечен като бедуин и говориш езика на арабите!
— Това забранено ли е?
— Не. Френец ли си или ингилиз?
— Немзи съм.
— Немзи ли? — каза той с пренебрежителна физиономия. — Значи си бостанджи[35] или базърджан.[36]
— Нито едното, нито другото. Аз съм мюелиф.
— Писател ли? О, жалко, а аз те помислих за храбър бедуин! Какво е писател? Писателят не е мъж. Писателят е човек, който яде пера и пие мастило. Писателят няма кръв, няма сърце, нито смелост или…
— Стига! — прекъсна го моят Халеф. — Мурад Ибрахим, виждаш ли какво държа в ръката си?
Дребосъкът беше слязъл от камилата и застана пред турчина с камшика от хипопотамова кожа. Този мрачно сбърчи вежди, но все пак отговори:
— Камшик.
— Хубаво. Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Този ефенди е Кара Бен Немзи, който от никого не се страхува. Пребродихме Сахара и цял Египет и извършихме големи подвизи. За нас се разказва из всички кафенета по света и ако се осмелиш да кажеш само една-единствена дума, която не се харесва на моя ефенди, ще опиташ този камшик независимо от това, че си гюмрюкчи баши и разполагаш с много мъже!
Тази заплаха имаше неочаквано бързо въздействие. Двамата бедуини, които досега бяха само мои придружители, отстъпиха няколко крачки назад от страх пред дързостта на Халеф. Моряците и останалите спътници на турчина скочиха, грабнаха оръжията си, а и митничарят се изправи със същата бързина. Той посегна към пистолета си, но Халеф вече беше насочил дулото на своето оръжие срещу гърдите му.