— Още не знам — отговорих на дребния Халеф.
— Ще дойдеш с мен в Мека, сихди, и преди това в Джеда ще приемеш правата вяра.
— Не, няма да го направя.
Един вик откъм сушата прекъсна разговора ни. Турчинът бе свикал хората си за вечерната молитва.
— Сихди — каза Халеф, — слънцето се скрива зад хоризонта. Разреши ми да се помоля!
Той падна на колене и започна молитвата си. Гласът му се смеси с монотонната молитва на турците. Едва беше отзвучала, когато се дочу друг глас. Разнасяше се иззад скалния риф, който закриваше гледката към северната страна на морето.
— Аллах ни дава всичко, великолепен е нашият пазител. Няма друга власт и сила освен тази на Бога, всевишния и великия. О, ти наш Господи, я Аллах, о, ти, всепрощаващ, всеблаг, я Аллах, Аллах ху!
Тези думи бяха по-скоро изпети, отколкото изговорени от плътен басов глас. Само името Аллах молещият се винаги произнасяше с една квинта по-високо. Известни ми бяха тези думи и тонове; така се молят дервишите. Турците се бяха изправили и гледаха в посоката, откъдето идваше гласът. Насам се приближаваше малък сал, който нямаше и два метра на ширина, а върху него беше коленичил един мъж. Той гребеше с весло и в такт с него произнасяше молитвата си. Върху червения си тарбуш имаше бял тюрбан. Бели бяха и дрехите му. Това бе знак, че е от ордена на кадара, който обикновено се състоеше от рибари и лодкари. Този орден е основан от Абделкадир ал Джилани. Когато човекът съгледа самбука, за момент се стъписа, но след това извика:
— Ля иллаха ил’аллах!
— Ил аллах! — отговориха другите в хор. Дервишът спря до лодката, завърза сала и се качи на борда. Ние, а по-точно Халеф и аз, не бяхме сами на борда; беше ни последвал и дюменджията[41] и новодошлият се обърна към него:
— Господ да те пази!
— Мен и теб! — гласеше отговорът.
— Как си?
— Добре, както и ти.
— На кого е този самбук?
— На негово превъзходителство султана, любимеца на Аллах.
— Кой го кара?
— Нашият ефенди, гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим.
— Какво сте натоварили?
— Нямам товар; пътуваме от място на място да събираме сакат.
— Дават ли правоверните достатъчно?
— Никой не изостава, защото, който дава милостиня, Аллах двойно му я връща.
— Накъде ще потеглите след това?
— Към Тур.
— Утре няма да можете да стигнете дотам.
— Ще спрем някъде край Рас Наясет. А ти накъде си?
— Към Джеда.
— Със сала ли?
— Да. Дал съм обет да стигна до Мека на колене.
— Но я размисли — плитчините, рифовете, наносите, силните ветрове, които духат тук, а и акулите, които ще се тълпят около сала ти?
— Единствено Аллах е толкова силен, че да ме закриля. Кои са тези двама мъже?
— Един гя… един немец със своя слуга.
— Неверник? И къде отива?
— В Тур.
— Разреши ми да изям тук фурмите си! След това ще продължа.
— Не искаш ли да останеш при нас през нощта?
— Трябва да продължа.
— Но това е много опасно.
— Правоверният няма от какво да се страхува; животът и краят му са записани в Книгата.
Той седна и извади шепа фурми.
Тъй като входът на каютата беше заключен, се облегнах на перилата. Понеже двамата бяха на доста голямо разстояние от мен, а и изглеждаше така, сякаш замислено гледам към водата, те сигурно смятаха, че няма да разбера разговора им. Дервишът попита:
— Значи този мъж е немец? Богат ли е?
— Не.
— Откъде знаеш?
— Дава само една шеста от това, което поискахме от него за пътуването. Но той има буюрулду от султана.
— Тогава сигурно е знатен човек. Има ли много багаж със себе си?
— Почти никакъв, но притежава хубави оръжия.
— Досега не съм виждал немец, но съм чувал, че мъжете от този народ са много миролюбиви. Той носи оръжията само за да се перчи с тях. Но вече съм готов с вечерята си и ще продължа пътя си. Изрази на господаря си моята благодарност, че е разрешил на един бедняк да стъпи на кораба му!
След няколко мига той отново коленичи върху сала си. Взе греблото и го размаха в такт, като пееше: «Я Аллах, Аллах ху».
Този човек ми направи много особено впечатление. Защо се качи на лодката, а не завърза сала си на брега? Защо питаше дали съм богат и по време на целия разговор оглеждаше палубата с поглед, чиято проницателност не можеше да прикрие напълно? Нямах никакви причини за каквото и да е опасение и въпреки това този мъж ми се стори много подозрителен. Бих могъл да се закълна, че изобщо не е никакъв дервиш.
Когато вече не можеше да бъде видян с просто око, аз вдигнах далекогледа си. Въпреки че по тези места смрачаването трае много кратко време, все пак беше достатъчно светло, за да мога да го наблюдавам. Той вече не беше коленичил, както изискваше мнимият му обет, а удобно бе седнал и полунаведен над сала, гребеше към отсрещния бряг. Във всеки случай тук имаше нещо гнило.