Халеф стоеше до мен и ме наблюдаваше. Изглежда, се опитваше да разгадае мислите ми.
— Виждаш ли още факира, ефенди? — попита ме той.
— Да.
— Той сигурно си мисли, че вече не можем да го видим, и сега гребе към брега, нали?
— Така е. Откъде разбра?
— Само Аллах е всезнаещ, но и Халеф има зорки очи.
— И какво откриха тези очи?
— Че този мъж не е факир.
— Така ли?
— Да, сихди. Къде се е чуло и видяло дервиш от ордена на кадира да произнася и пее молитви на руфаийе?[42]
— Правилно. Защо тогава ще се представя за факир, щом не е такъв?
— Трябва да се опитваме да отгатнем, сихди. Нали каза, че и през нощта ще пътува. Защо не го прави?
Тогава кормчията прекъсна разговора ни. Той се приближи към нас и попита:
— Къде ще спиш, ефенди?
— Ще легна вътре в каютата.
— Не може.
— Защо?
— Защото там се пазят парите.
— Тогава ни намери килими, в които да се увием. Ще спим тук на горната палуба.
— Ще ги имаш. Но я кажи какво ще правиш, ако към кораба се приближат врагове?
— За какви врагове говориш?
— За разбойници.
— Има ли тук разбойници?
— Наблизо живеят джехеине. Известни са надлъж и нашир като най-големите крадци и нито кораб, нито човек може да се опази от тях.
— Мисля, че господарят ви гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим е храбър мъж, който не се страхува от никого.
— Така е. Но какво може да направи той, пък и всички ние срещу Абу Саиф, «бащата на сабята», който е много по-опасен и по-страшен от лъвовете в планините и от акулите в морето.
— Абу Саиф ли? Не го познавам и никога не съм чувал за него.
— Защото си чужденец. Когато дойде време за паша, джехеините докарват стадата си на двата острова Либуа и Хасани и оставят при тях само няколко души. А другите тръгват да крадат. Нападат ладии и вземат всичко, което намерят там, или изнудват за голям откуп. Абу Саиф е главатарят им.
— И какво предприема управата срещу тях? — Коя управа?
— Не управлява ли тук падишахът?
— Властта му не достига до джехеините. Те са свободни араби, които са под покровителството на великия сариф от Мека.
— Тогава си помогнете сами! Хванете разбойниците.
— Ефенди, ти говориш като франк, който нищо не разбира. Кой може да хване и убие Абу Саиф?
— Че нали и той е човек?
— Да, но на Абу Саиф му помага шейтанът. Той може да става невидим; може да лети във въздуха и над морето, не го лови нито нож, нито куршум, а сабята му е сихирли.[43] Той прониква през врати и стени и с един удар на сабята си отделя душата от тялото на сто и дори повече врагове.
— Бих искал да видя този човек!
— О, горко ти, не си пожелавай такова нещо, ефенди! Дяволът ще му каже, че искаш да го видиш, и можеш да бъдеш сигурен, че ще дойде. Отивам да ти донеса килими. После лягай да спиш и моли Бога да те пази от опасностите, които те заплашват!
— Благодаря ти за съвета, и бездруго обикновено се моля, преди да си легна.
Кормчията ни донесе завивките. Увихме се в тях и скоро заспахме, защото бяхме уморени от ездата.
През нощта няколко моряци охраняваха както спящите на сушата, така и парите на борда. Сутринта всички се събрахме на кораба. Вдигнахме котвата, отвързахме въжетата; опънахме платната и самбукът се насочи на югоизток.
Бяхме на път вече час, когато забелязахме лодка, която се движеше пред нас в същата посока. Като се приближихме, различихме в нея двама мъже и две напълно забулени жени.
Скоро лодката спря и мъжете ни дадоха знак, че искат да говорят с нас. Кормчията спусна платната и така забави движението на самбука. Единият от двамата гребци стана и попита:
— Самбук, за къде си?
— Към Тур.
— Ние също. Ще ни вземете ли с вас?
— Ще платите ли?
— С удоволствие.
— Тогава елате на борда.
Корабчето забави ход и четиримата се качиха на борда, а лодката вързаха за него с въже. После самбукът продължи пътя си.
Гюмрюкчи башията се отправи към каютата, сигурно за да направи място за жените, след което те се скриха от погледите на мъжете, но трябваше да минат край мен. Като европеец не беше необходимо да се обръщам настрани и за мое най-голямо учудване забелязах, че от тях не лъхаше на сладникави ухания, а иначе жените на мохамеданите обичат благоуханията и те се усещат дори от доста голямо разстояние. Долових някаква миризма, носеща се след тях като невидим шлейф, но това беше познатият на всеки ориенталец смесен мирис на камила и на неферментирал тютюн раср, пушен от много бедуини и оказващ върху вкусовите и обонятелните органи същото въздействие, което е упражнявало преди време съдържанието на френските матраци от морска трева, с която някои немски герои са тъпчели лулите си по време на немско-френската война от 1870 — 1871 г. Имах впечатлението, че край мен са минали двама камилари. Внимателно се загледах зад тях, докато изчезнаха зад вратата на каютата, но не можах да забележа нищо друго по-особено. Може би пък дълго време бяха яздили камили и изпаренията на «кораба на пустинята» не можеха да бъдат отстранени лесно.