Двамата им придружители дълго време разговаряха с кормчията и главния митничар. После единият от тях се опита да ме заговори.
— Чувам, че си франк, ефенди? — попита ме той
— Да.
— Значи си чужд тук?
— Горе-долу.
— Немзи ли си?
— Да.
— А немзите имат ли си падишах?
— Да.
— А паши?
— Да.
— Но ти сигурно не си паша?
— Не.
— Ама си някой известен човек?
— Много!.
— Можеш ли да пишеш?
— Да, и то доста добре.
— А да стреляш?
— Още по-добре.
— И с този самбук искаш да отидеш до Тур?
— Да.
— След това на юг ли ще продължиш?
— Да.
— А познаваш ли англичаните?
— Да.
— Имаш ли приятели сред тях?
— Да.
— Това е много добре. Силен ли си?
— Страшно — като лъв! Да ти покажа ли?
— Не, ефенди.
— И все пак ми се ще да опитам, защото любопитството ти е по-голямо от това, което може да понесе човешкото търпение. Омитай се и повече не ми се мяркай.
Сграбчих досадника, завъртях го в необходимата посока и го блъснах така, че той полетя по палубата и накрая падна по корем. Но след миг отново беше на крака.
— Горко ти, щом обиждаш правоверни, ще трябва да умреш!
Негодникът измъкна един ханджар[44] и се нахвърли срещу мен. Спътникът му го последва с извадено оръжие. Халеф бързо извади от пояса си здравия камшик от хипопотамова кожа, за да посрещне с него двамата нападатели. Но не беше необходимо да се стига дотам, защото в този миг се отвори вратата на каютата и се появи една от жените. Тя мълчаливо вдигна ръка, а след това веднага се оттегли обратно. Двамата араби спряха и тихо се отдръпнаха. Но погледите им ми доказваха, че не мога да очаквам от тях нищо добро.
Турците наблюдаваха случилото се с подчертано безразличие. Ако някой бъдеше убит на кораба, значи такъв му е бил късметът.
Що се отнася до мен, безсмислените въпроси на този човек ме бяха вбесили. Но всъщност наистина ли бяха безсмислени? Дали пък нямаха някаква скрита цел? По принцип ориенталецът е сдържан с чужденците, а най-малкото пък ще си хаби думите за един непознат, за когото на всичкото отгоре знае, че е неверник.
В яда си се бях представил за известен човек и голям стрелец. Защо онзи искаше да знае дали съм паша, дали съм известен, писател ли съм и добре ли стрелям? Каква полза щеше да има, ако узнае дали продължавам на юг или дали имам приятели сред англичаните? Защо при утвърдителния отговор на последния въпрос каза: «Това е много добре» — и защо се осведомяваше дали съм силен? На всичко отгоре поставяше въпросите си по начин, по който следовател разпитва обвиняемия. Най-голямо впечатление ми направи обаче внезапната покорност, която прояви той след подадения от жената знак. Тук, където жената е толкова силно подчинена на мъжа и няма решаващата дума на публично място, това наистина беше доста необикновено и дори подозрително.
— Сихди — каза Халеф, който до този момент не се беше отделял от мен, — видя ли?
— Какво?
— Брадата, която имаше жената.
— Жената ли? Жените имат ли бради?
— Яшмакът и не беше двоен като преди. Пред лицето й бе спуснат само единият кат и затова видях брадата.
— Да не са мустаци?
— Не, брада беше. Това не е жена, а мъж. Да кажа ли на главния митничар?
— Да, но така, че никой да не чуе.
Халеф тръгна. Във всеки случай той не грешеше, защото знаех, че може да се има доверие на проницателния му поглед, а това ново откритие неволно свързах с дервиша. Видях, че Халеф говори с Мурад Ибрахим. Този направи отрицателно движение с глава и се изсмя. Не вярваше на Халеф. Тогава дребосъкът се извърна с гневна физиономия и пак дойде при мен.
— Сихди, този гюмрюкчи баши е толкова глупав, че смята и мен за такъв глупак като себе си.