— Така ли?
— А теб мисли за още по-глупав.
— Аха!
— Каза, че нямало жени с бради и че един мъж никога не би облякъл женски дрехи. Сихди, какво мислиш за тези жени, които имат бради? Може би са джехеине?
— Предполагам.
— Тогава трябва да си отваряме очите.
— Това и бездруго се налага, но е необходимо и да прикрием нашето недоверие, а също и че сме нащрек. Стой настрана от мен, но така, че винаги да сме в състояние да се притечем един другиму на помощ.
Той се отдалечи, а аз се отпуснах върху килима си. После започнах да попълвам дневника си, но държах под око както каютата, така и двамата араби. Имах усещането, че всеки момент ще се случи нещо неприятно. Но денят премина без произшествия.
Вече се свечеряваше, когато хвърлихме котва в един малък залив, образуван от подковообразната извивка на Джебел Наясат, спадаща към голямата гранитна верига на Синай. Бреговата ивица беше много тясна, защото само на няколко крачки от брега започваха издигащите се стръмно нагоре, прорязани от цепнатини скали. Затова пък мястото бе защитено от ветрове, но дали днес щеше да бъде опазено и от други неприятности, не се знаеше. Много ми се искаше да огледаме околните оврази и скални цепнатини, но за съжаление вечерта падна, преди още турците да се приближат до сушата, за да запалят както обикновено огън.
Ал Махреб и час по-късно ал Ашия, двете вечерни молитви, тържествено се възнасяха към стръмните планински масиви. Ако някой беше скрит наблизо, можеше да ни забележи дори и да не видеше огъня ни. Както и предишния ден, предпочетох да прекарам нощта на борда, като се разбрахме с Халеф да се редуваме на пост. Малко по-късно на борда дойдоха няколко моряци, за да охраняват, и тогава се появиха двете жени от каютата, за да се насладят на прохладния вечерен въздух на палубата. Те и сега бяха с двойни воали. Успях да забележа това, защото звездите на Юга хвърляха такава светлина, че се виждаше дори цялата горна палуба. Но скоро те отново се върнаха в каютата, чиято врата можех да наблюдавам, въпреки че се намирах на носа на корабчето.
Халеф спеше на около пет крачки от мен. Когато наближи полунощ, тайно го събудих и му прошепнах:
— Почина ли си вече?
— Да, сихди! Сега лягай да спиш ти!
— Мога ли да разчитам на теб?
— Като на самия себе си!
— Събуди ме дори и при най-малкия повод за тревога!
— Ще го направя, сихди!
Увих се хубаво в завивката си, затворих очи и се опитах да заспя, но не можах. Казвах си наум таблицата за умножение — не помогна. Тогава прибягнах до средството, което винаги помагаше в такива случаи. Обърнах затворените си очи така, че зениците да са в най-горно положение, и се опитах да не мисля за нищо. Задрямал съм, но изведнъж — какво беше това?
Отвих главата си и се огледах за Халеф. Сигурно и той беше нащрек, защото се бе понадигнал и се ослушваше напрегнато. Вече не чувах нищо, но щом отново положих глава върху палубата, по която звукът се разпространяваше по-ясно, отколкото по въздуха, отново долових странния шум, който ме бе събудил, въпреки че беше изключително тих.
— Чуваш ли нещо, Халеф? — прошепнах аз.
— Да, сихди. Какво е това?
— Не знам. Слушай!
Откъм кърмата на самбука във водата се чу тих плясък. Огънят на сушата бе загаснал.
— Халеф, отивам за малко на задната палуба. Пази оръжието и дрехите ми.
Двамата от дошлите на борда турци спяха на пода. Третият се бе свил на мястото си и сигурно също спеше. Възможно бе от каютата да ме наблюдават, затова трябваше много да внимавам. Оставих на пода пушката и карабината и свалих тюрбана и хаика[45] , които можеха да ме издадат с белия си цвят. След това легнах на палубата и запълзях. Промъкнах се покрай стената до най-изпъкналата част на борда, откъдето към покрива на каютата и руля водеше една тясна като на кокошарник стълба. Изкатерих се горе тихо, подобно на котка.
И ето че се добрах до кормилото. Ах — разбрах откъде идваше странният шум. Лодката, от която дойдоха двете жени, все още бе вързана за самбука с въже, стоеше съвсем близо до него, и то точно под един от прозорците на широката кърма. Когато предпазливо погледнах отгоре, някой спускаше от люка с въже един малък, но не лек предмет. Триенето му в ръба на прозореца предизвикваше онзи звук, който можеше да се чуе само ако човек долепи ухо върху дъските на горната палуба. Долу в лодката имаше трима мъже, които поемаха предмета и после чакаха, докато въжето отново се издигне и спусне с друг пакет.
Веднага разбрах какво става. Това, което струпваха в лодката, бяха парите на гюмрюкчи башията, а именно приходите от данъка, който беше събрал. Така че нямах повече време за губене.