Выбрать главу

— Гяур!

— Страхливец!

— Какво? — изсъска той. — Ти ме наричаш страхливец?

— Разбира се, такъв си! Защо нападна самбука през нощта? Защо преоблече твоите джасуслар[46] в женски дрехи? Защо показваш сега смелост тук, когато си обграден и пазен от твоите хора? Ако беше сам срещу мен, щеше да говориш по друг начин.

— Аз съм Абу Саиф, бащата на сабята, и дори десет души като теб са безсилни срещу острието на ятагана ми.

— Аферим! (Браво!) Така говори само човек, който се страхува да действа.

— Да действа? Има ли тук десет такива мъже? Ако бяха насреща, веднага щях да ти докажа, че съм казал истината.

— Не са ти необходими десет души, достатъчен ти е и един.

— Да не би да искаш ти да бъдеш този един?

— Да, но няма да се съгласиш.

— Защо не?

— Защото те е страх. Ти убиваш само на думи, но не и със сабя.

Очаквах голям изблик на гняв в отговор на казаното от мен, ала се бях излъгал. Разбойникът прикри яда си зад студено, убийствено спокойствие, извади сабята от пояса на стоящия до него човек и ми я подаде.

— Вземи, защитавай се! Но ти казвам, че дори да притежаваш ловкостта на Афрам и силата на Келад, при третия удар ще бъдеш труп.

Взех сабята.

Положението, в което се намирах, беше много особено. За ориенталските представи «бащата на сабята» сигурно беше отличен фехтовач. Но аз знаех, че ориенталецът обикновено е лош сабльор, както и стрелец. Ловкостта на Афрам и силата на Келад тук изобщо никой не притежаваше. Досега не бях кръстосвал шпага с човек от Изтока по правилата на фехтовъчното изкуство и макар сабята, която ми бяха дали, да беше слаба за париращи удари, а клинокът да беше дебел и тежък — нещо непривично за мен, — все пак имах голямо желание да докажа на «бащата на сабята» превъзходството на европейското сабльорско изкуство.

Целият екипаж на кораба се приближи и по всички лица беше изписано убеждението, че наистина ще съм мъртвец още при третия удар.

Абу Саиф се нахвърли срещу мен диво и без всякакви правила, така че нямах и секунда време да заема позиция. Успях да парирам нечистата му контракварта и веднага се опитах да използвам момента, в който тялото на противника остана без прикритие. За мое учудване обаче той великолепно успя да пробие кръговия удар на моята сабя. Пресече го и опита да направи финт, но не му се удаде. Аз също го засякох и замахнах в еспадон. Ударът ми успя, въпреки че нямах намерение сериозно да наранявам противника си. Побеснял от яд, той изгуби контрол над себе си, отстъпи малко и скачайки напред, направи няколко контракварти. Аз се приближих с половин крачка и твърдо застанах в линия за атака. Тогава оръжието излетя от ръката му и падна във водата зад борда.

Наоколо се разнесе вик на изненада. Но аз отстъпих назад и свалих сабята.

Обезоръженият човек стоеше пред мен и ме гледаше втренчено.

— Абу Саиф, ти си сръчен фехтовач!

Тези думи го накараха да дойде на себе си. Противно на очакванията си, не видях по лицето му гняв, а само изненада.

— Франки, ти си неверник, но все пак победи Абу Саиф! — извика той.

— Ти ме улесни, защото не се дуелираш благородно и разумно. Моят втори удар ти струваше кръв, а третият ми ти отне сабята. Всъщност аз изобщо не стигнах до трети удар, докато твоят трети трябваше да ме убие. Ето ти сабята, аз съм в ръцете ти!

Този наистина рискован призив към благородството на джехеина даде добър резултат.

— Да, ти си в моята власт, мой пленник си — потвърди той, — но съдбата ти е в твоите собствени ръце.

— В какъв смисъл?

— Ако изпълняваш това, което ти казвам, скоро ще бъдеш свободен.

— Какво трябва да правя?

— Ще се дуелираш с мен.

— С удоволствие.

— И да ме научиш да боравя със сабята като немзите.

— Съгласен съм.

— Докато си на кораба ми, не бива да се показваш пред чужди очи.

— Добре.

— … и по моя заповед веднага ще напуснеш палубата, щом към нас се приближи друг плавателен съд.

— Да.

— Няма да разменяш със слугата си нито дума.

— Къде е той?

— Тук на кораба.

— Вързан ли е?

— Не, болен е.

— Халеф Омар е ранен?

— Да, в ръката. Освен това единият му крак е счупен, така че не може да става.

— Тогава не мога да ти дам исканото от теб обещание. Моят слуга е мой приятел, за когото трябва да се грижа. Ще ми го позволиш!

— Не ти разрешавам, но ти обещавам, че добре ще се грижат за него.

— Това не ме задоволява. Щом си е счупил крака, трябва да му го наместя. Тук сигурно няма човек, който да разбира от тези неща.

вернуться

46

Джасуслар — шпиони. — Бел. нем. изд.