— Гяур!
— Страхливец!
— Какво? — изсъска той. — Ти ме наричаш страхливец?
— Разбира се, такъв си! Защо нападна самбука през нощта? Защо преоблече твоите джасуслар[46] в женски дрехи? Защо показваш сега смелост тук, когато си обграден и пазен от твоите хора? Ако беше сам срещу мен, щеше да говориш по друг начин.
— Аз съм Абу Саиф, бащата на сабята, и дори десет души като теб са безсилни срещу острието на ятагана ми.
— Аферим! (Браво!) Така говори само човек, който се страхува да действа.
— Да действа? Има ли тук десет такива мъже? Ако бяха насреща, веднага щях да ти докажа, че съм казал истината.
— Не са ти необходими десет души, достатъчен ти е и един.
— Да не би да искаш ти да бъдеш този един?
— Да, но няма да се съгласиш.
— Защо не?
— Защото те е страх. Ти убиваш само на думи, но не и със сабя.
Очаквах голям изблик на гняв в отговор на казаното от мен, ала се бях излъгал. Разбойникът прикри яда си зад студено, убийствено спокойствие, извади сабята от пояса на стоящия до него човек и ми я подаде.
— Вземи, защитавай се! Но ти казвам, че дори да притежаваш ловкостта на Афрам и силата на Келад, при третия удар ще бъдеш труп.
Взех сабята.
Положението, в което се намирах, беше много особено. За ориенталските представи «бащата на сабята» сигурно беше отличен фехтовач. Но аз знаех, че ориенталецът обикновено е лош сабльор, както и стрелец. Ловкостта на Афрам и силата на Келад тук изобщо никой не притежаваше. Досега не бях кръстосвал шпага с човек от Изтока по правилата на фехтовъчното изкуство и макар сабята, която ми бяха дали, да беше слаба за париращи удари, а клинокът да беше дебел и тежък — нещо непривично за мен, — все пак имах голямо желание да докажа на «бащата на сабята» превъзходството на европейското сабльорско изкуство.
Целият екипаж на кораба се приближи и по всички лица беше изписано убеждението, че наистина ще съм мъртвец още при третия удар.
Абу Саиф се нахвърли срещу мен диво и без всякакви правила, така че нямах и секунда време да заема позиция. Успях да парирам нечистата му контракварта и веднага се опитах да използвам момента, в който тялото на противника остана без прикритие. За мое учудване обаче той великолепно успя да пробие кръговия удар на моята сабя. Пресече го и опита да направи финт, но не му се удаде. Аз също го засякох и замахнах в еспадон. Ударът ми успя, въпреки че нямах намерение сериозно да наранявам противника си. Побеснял от яд, той изгуби контрол над себе си, отстъпи малко и скачайки напред, направи няколко контракварти. Аз се приближих с половин крачка и твърдо застанах в линия за атака. Тогава оръжието излетя от ръката му и падна във водата зад борда.
Наоколо се разнесе вик на изненада. Но аз отстъпих назад и свалих сабята.
Обезоръженият човек стоеше пред мен и ме гледаше втренчено.
— Абу Саиф, ти си сръчен фехтовач!
Тези думи го накараха да дойде на себе си. Противно на очакванията си, не видях по лицето му гняв, а само изненада.
— Франки, ти си неверник, но все пак победи Абу Саиф! — извика той.
— Ти ме улесни, защото не се дуелираш благородно и разумно. Моят втори удар ти струваше кръв, а третият ми ти отне сабята. Всъщност аз изобщо не стигнах до трети удар, докато твоят трети трябваше да ме убие. Ето ти сабята, аз съм в ръцете ти!
Този наистина рискован призив към благородството на джехеина даде добър резултат.
— Да, ти си в моята власт, мой пленник си — потвърди той, — но съдбата ти е в твоите собствени ръце.
— В какъв смисъл?
— Ако изпълняваш това, което ти казвам, скоро ще бъдеш свободен.
— Какво трябва да правя?
— Ще се дуелираш с мен.
— С удоволствие.
— И да ме научиш да боравя със сабята като немзите.
— Съгласен съм.
— Докато си на кораба ми, не бива да се показваш пред чужди очи.
— Добре.
— … и по моя заповед веднага ще напуснеш палубата, щом към нас се приближи друг плавателен съд.
— Да.
— Няма да разменяш със слугата си нито дума.
— Къде е той?
— Тук на кораба.
— Вързан ли е?
— Не, болен е.
— Халеф Омар е ранен?
— Да, в ръката. Освен това единият му крак е счупен, така че не може да става.
— Тогава не мога да ти дам исканото от теб обещание. Моят слуга е мой приятел, за когото трябва да се грижа. Ще ми го позволиш!
— Не ти разрешавам, но ти обещавам, че добре ще се грижат за него.
— Това не ме задоволява. Щом си е счупил крака, трябва да му го наместя. Тук сигурно няма човек, който да разбира от тези неща.