— Аз самият разбирам. Добър съм колкото кой да е джерах.[47] Превързах раната на прислужника ти и шинирах крака му. Той вече няма болки и е доволен от мен.
— Искам да го чуя от самия него.
— Кълна ти се в Аллаха и Пророка, че е така. И ако не ми обещаеш, че няма да говориш с него, ще се погрижа изобщо да не го видиш повече. А освен това ще поискам още нещо от теб.
— Какво?
— Ти си християнин и трябва да внимаваш да не омърсиш някой от нас.
— Добре.
— Имаш ли приятели сред ингилизите?
— Да.
— Големи хора ли са?
— Сред тях има паши.
— А ще платят ли откуп за теб?
Това вече беше нещо съвсем ново. Значи той не искаше да ме убие, а да поиска пари за свободата ми.
— Колко искаш? — попитах аз.
— Имаш много малко злато и сребро у себе си и не можеш сам да се откупиш, но няма да се отървеш тъй евтино.
Значи все пак разбойникът беше претършувал джобовете ми. Но това, което носех зашито в ръкавите на турския си жакет, явно не бе намерил. Във всеки случай за откуп нямаше да стигне. Тогава отговорих:
— Нямам нищо, не съм богат.
— Вярвам ти, въпреки че имаш превъзходни оръжия и носиш със себе си неща, каквито не съм виждал. Но си знатен и известен.
— Ами!
— Казал си го пред този човек на самбука.
— Пошегувах се.
— Не. Говорил си сериозно. Който е толкова силен и умее да върти сабята като теб, не може да е нищо друго освен голям сабит[48] , за когото неговият падишах ще даде добър откуп.
— Моят крал няма да заплати свободата ми с пари. Той ще я поиска от теб безвъзмездно.
— Не познавам краля на немзите. Как ще говори той с мен и ще ме принуди да те освободя?
— Ще го направи с помощта на сефир.[49]
— И такъв не познавам. Няма сефири на немзите по тези места.
— Пратеникът е в Стамбул при падишаха. Аз имам буюрулду, значи съм под сянката на султана.
Абу Саиф се разсмя.
— Тук падишахът не може да заповядва, тук управлява само великият сариф[50] на Мека, а аз съм по-могъщ и от двамата. Няма да преговарям за теб нито с твоя крал, нито с неговия пратеник.
— С кого тогава?
— С ингилизите.
— Защо с тях?
— Защото ще те разменят за брат ми, който е в ръцете им. Той нападна един от корабите им с лодката си и те го заловиха. Откараха го в Аден и искат да го убият. Сега обаче ще го разменят за теб.
— Може би се лъжеш. Аз не съм ингилиз. Нищо чудно да ме оставят в ръцете ти и да убият брат ти.
— Тогава и ти ще умреш. Но нали можеш да пишеш? Приготви им едно писмо, а аз ще им го изпратя. Ако направиш писмото добре, ще те разменят, съчиниш ли го обаче лошо, сам ще си бъдеш виновен. Така че хубаво си помисли какво ще пишеш. Имаш още много време.
— Колко?
— Пътуваме по опасно море, но доколкото е възможно ще плаваме и през нощта. Ако имаме благоприятен вятър, след четири дни ще бъдем в Джеда. Оттам до околностите на Сана, където ще скрия кораба си, остават почти още толкова. Значи имаш на разположение цяла седмица да мислиш за писмото си, защото пратеник ще проводя едва от Сана.
— Добре. Ще напиша посланието.
— А обещаваш ли ми да не правиш опити за бягство?
— Това не мога да ти обещая.
Известно време той сериозно ме гледа в лицето.
— Аллах акбар (Господ е велик), но не вярвах, че сред християните има честни хора. Значи искаш да избягаш от мен?
— Ще използвам всеки удобен случай.
— Тогава няма да се дуелираме. Би могъл да ме убиеш и да скочиш във водата, за да се спасиш с плуване. Можеш ли да плуваш?
— Да.
— Не забравяй, че във водата има много акули, които ще те изядат.
— Знам.
— Ще заповядам строго да те охраняват. Този човек тук ще стои неотлъчно до теб. Ти си го обидил и той няма да те изпусне от очи, докато не те освободят или докато не умреш.
— А какво ще стане с моя слуга?
— Нищо няма да му се случи. Вярно, че е извършил голям грях, като е станал слуга на неверник, но не е нито турчин, нито гяур. Той ще получи свободата си заедно с твоята или след смъртта ти. Сега можеш да останеш на палубата. Но щом пазачът ти заповяда, ще слезеш долу, където ще бъдеш заключен.
После джехеинът се обърна и ме остави на мира. Най-напред слязох от горната палуба и се разходих покрай перилата на борда. Като се уморих, се изтегнах върху едно одеяло. Надзирателят ми непрекъснато стоеше наоколо и винаги се намираше на пет крачки от мен.
Това беше страшно досадно и неприятно. Но иначе, изглежда, никой не го беше грижа за мен. Мълчаливо ми даваха вода, кускус и фурми. Щом към нас се зададеше някой плавателен съд, трябваше да слизам в трюма, до чиято врата моят пазач стоеше дотогава, докато отново можех да изляза горе. Вечер я залостваха с резе и барикадираха с всевъзможни вехтории.