Като се събудих, корабът бе спрял, вратата ми зееше отворена, но надзирателят ми стоеше отвън.
— Искаш ли да се качиш горе? — попита ме той.
— Да.
— Можеш да останеш на палубата само до обедната молитва.
Качих се горе и видях, че следите от бурята вече бяха заличени. Корабът стоеше на котва в един тесен, дълбоко врязан в сушата залив. Платната бяха свалени, а подвижните мачти смъкнати, така че корабът не можеше да бъде забелязан лесно нито от морето, нито откъм сушата. Впрочем брегът тук изглеждаше див и необитаем.
Докъм обяд останах на палубата, без да се случи нещо необикновено. После обаче Абу Саиф нареди да ме извикат при него. Той беше в каютата си, където видях накачени по стените всичките си оръжия. Кутията за патрони също беше там, а освен това на пода забелязах няколко големи кечикеселери[51] , които сигурно бяха пълни с барут. Имаше и един отворен сандък, който при моето влизане Абу Саиф веднага затвори. Все пак успях да видя, че той съдържа ленени чували, в които вероятно се намираха заграбените от самбука пари.
— Немзи, трябва да поговоря малко с теб — започна той.
— Говори.
— Все още ли отказваш да ми обещаеш да не правиш опити за бягство?
— Не съм лъжец и затова откровено ти казвам, че ще избягам при първия удобен случай.
— Няма да ти се удаде такава възможност. Но с думите си ме принуждаваш да се държа с теб по-строго, отколкото бих искал. Няма да бъда на борда в продължение на два дни. През това време не ти разрешавам да излизаш от трюма и ще лежиш там с вързани ръце.
— Това е сурова мярка.
— Да, но ти сам си виновен за нея.
— Ще трябва да се примиря.
— Сега можеш да вървиш. Ала запомни, че направиш ли опит да се освободиш от въжетата, веднага ще дам заповед да те убият! Ако беше правоверен, щях да те помоля да ми станеш приятел. Но ти си гяур. Въпреки това не те мразя и не те презирам. Щях да повярвам на обещанието ти, обаче не искаш да дадеш такова, така че ще трябва да понесеш последиците. Сега слизай долу!
Отведоха ме в трюма и ме затвориха. Истинско мъчение беше да лежиш вързан там в тази горещина. Все пак се примирих, въпреки че моят надзирател задоволяваше жаждата си за мъст, като не ми носеше нищо нито за ядене, нито за пиене. Чаках Халеф с тревожно нетърпение. От това, че се намирах в абсолютна тъмнина, положението ми не се подобряваше. Чух ал Аср, ал Махреб и ал Ашиа. После мина доста дълго време и сигурно беше вече след полунощ, когато най-сетне долових лек шум пред вратата.
Напрегнато се ослушах, но не успях нищо да доловя. В никакъв случай не биваше да говоря. Може да е бил просто някой плъх.
Известно време цареше пълна тишина, след което се приближиха стъпки с онзи лек шум, който се получава, когато подът е застлан с килим или рогозка. Кой беше? Явно моят надзирател бе решил да прекара остатъка от нощта пред вратата ми. Изчезна и последната ми надежда, защото дори и да дойде Халеф… но чуй! Какво беше това? Благодарение на изострения ми слух разбрах, че дървеното резе на вратата бавно се вдига. Няколко секунди по-късно долових глух удар — сякаш някой иска да се изправи от пода, а не може… кратък, сподавен стон, а след това вън се чу полугласно:
— Сихди, ела! Хванах го!
Беше Халеф.
— Кого? — попитах аз.
— Твоя пазач.
— Не мога да ти помогна, ръцете ми са вързани.
— За стената ли си прикован?
— Не. Мога да дойда при теб.
— Тогава ела, вратата е отворена!
Като излязох, разбрах, че арабинът лежи на пода и се гърчи в конвулсии. Халеф беше коленичил върху него и стискаше с ръце гърлото му.
— Опипай пояса му, да видиш дали има нож, сихди!
— Има! Чакай!
Извадих ножа със здраво вързаните си за китките ръце, стиснах дръжката му между зъбите си и срязах въжетата.
— Успя ли, сихди?
— Да, сега ръцете ми са свободни. Слава Богу, че пазачът още не е умрял.
— Сихди, той си го заслужава.
— И все пак нека живее. Ще го вържем, ще му запушим устата и ще го сложим на моето място.
— Да, но тогава той ще стене през носа и ще ни издаде.
— Ще размотая тюрбана му и ще го увия около лицето му. Само че немного стегнато, за да може да диша! Така — ето я кърпата за устата, а ето и едно въже, да вържем краката и ръцете му! Пусни врата му и дръж краката — готово! Хайде сега да го внесем!
Като залостихме вратата след пленника и се озовахме на стълбите, си поех дълбоко дъх.
— Сега какво ще правим, сихди? — попита ме Халеф.