— Не бива да казваш на никого тук, че съм християнин, и се дръж така, сякаш съм мюсюлманин!
— Ще се подчиня. Но ще изпълниш ли и ти една моя молба?
— Кажи!
— В Мека трябва да си купя азис кумаш[54] и да дам много подаръци и милостиня…
— Не се тревожи, още днес ще получиш твоите талери.
— Може би тях няма да мога да използвам, понеже са сечени в страната на неверниците.
— Тогава ще ти броя сумата в пиастри.
— Имаш ли пиастри?
— Още не, но ще взема от някой сарафин.
— Благодаря ти, сихди! Ще имам ли достатъчно пари, за да мога да отида до Медина?
— Мисля, че ако си пестелив, ще ти стигнат. Пътят дотам няма да ти струва нищо.
— Защо?
— Ще дойда с теб.
— В Медина ли, сихди? — попита ме той неуверено.
— Да. Това не е забранено.
— Пътят дотам е отворен за теб. Но не можеш да влезеш в града.
— А ако те чакам в Джанбо?
— Добре, сихди, така може.
— Значи се разбрахме?
— А сега къде отиваш?
— Най-напред в Медаин Салих.
— Сихди, там си обречен на смърт! Не знаеш ли, че това е градът на духовете, които не търпят смъртни край себе си?
— Мен ще трябва да ме изтърпят. Медаин Салих е много тайнствено място. Разказват чудновати неща за него, затова искам да го видя.
— Няма да го видиш, защото духовете ще ни препречат пътя. Но аз няма да те изоставя дори и ако трябва да умра. Тогава ще съм истински хаджия, за когото небето винаги е отворено. А след това накъде ще поемеш, щом благополучно напуснеш Медаин Салих?
— Или към Синай, Ерусалим и Стамбул, или към Басра и Багдад.
— Ще ме вземеш ли?
— Да.
Междувременно бяхме стигнали до портата. Отвън, зад градската стена, имаше пръснати цял куп колиби от слама или палмови листа, в които живееха бедни работници и още победни търговци на дърва и зеленчуци. Един дрипав мъж ми извика:
— Здрав ли си, ефенди? Как си, какво е самочувствието ти? Спрях. В Ориента човек трябва да намери време да отвърне на поздрава, който му се отправя.
— Благодаря ти. Здрав съм. Добре съм и самочувствието ми е отлично. А ти как си, сине на храбър баща, и как вървят работите ти, о, наследнико на най-благочестивото племе на мохамеданите?
Послужих си с тези думи, защото видях, че той има мешалех. Въпреки че от известно време Джеда можеше да бъде посещавана и от християни, той все още се смяташе за свещен град, а жителите на свещените градове имат привилегията да носят този знак. Четири дни след раждането, на едно дете на всяка от бузите му се правят по три резки и по две на слепоочията му, като белезите от тях остават за цял живот. Това е мешалех.
— Думите ти са ашар[55] и ухаят като бенат ал дженет[56] — отговори мъжът. — И аз съм добре и съм доволен от работата, която върша, а тя ще бъде от полза и за теб.
— С какво се занимаваш?
— Имам три животни. Синовете ми са магаретари, а аз им помагам.
— Имаш ли животни вкъщи?
— Да, ефенди. Да докарам ли две магарета?
— Какво ще искаш да ти платя за тях?
— Докъде искаш да отидеш?
— Чужденец съм и искам да си потърся жилище. Арабинът ме изгледа с особен поглед. Чужденец, който е дошъл тук пеша, сигурно му изглеждаше много странен.
— Ефенди — попита той, — искаш ли да отидеш там, където заведох вчера братята ти?
— Какви братя?
— Вчера по време на Махреб дойдоха пеша тринайсет мъже като теб. Заведох ги в големия хан.
Това със сигурност беше Абу Саиф с хората си.
— Това не са били мои братя — обясних му аз. — Предпочитам да си взема стая в някой малък хан, не в странноприемница, а в някоя къща.
— Какво щастие! Знам една къща, в която ще намериш стая, която и на принц ще се хареса.
— Колко ще ми вземеш, за да отида дотам с магаретата ти?
— Два пиастъра.
Това беше приблизително двайсет пфенига.
— Доведи животните!
Той се отдалечи с горда стъпка и доведе иззад една ограда две магарета, които бяха толкова дребни, че биха могли да минат между краката ми.
— Ще могат ли да ни издържат? — осведомих се аз.
— Ефенди — увери ме човекът, — едно от тях може да носи и трима ни!
Това вече беше пресилено, но магарето ми наистина с нищо не показа, че съм му прекалено тежък. Нещо повече, щом се качих на него, то веднага потегли в бодър тръс, който обаче бе прекъснат веднага щом преминахме през градската стена.
— Дур — извика един ръмжащ глас отстрани, — дур акче веринис! (Спрете, дайте пари!)
В полусрутения зид от дясната ми страна имаше четириъгълна дупка, а в нея забелязах една глава, на чието лице имаше ужасни очила само с едно стъкло. Под това стъкло видях огромен нос, а още малко по-надолу — голям отвор, от който вероятно бяха дошли думите.