Това беше певецът. Той забеляза, че съм се спрял от изненада и сигурно ме беше взел за някой бедуин, който обича да слуша песни, защото сложи лявата ръка край устата си, обърна се още по към мен и отново запя.
За мен това беше радост, и то много по-голяма отпреди, когато ютербокският Хамсад ал Джербая ме изненада с песента в Кертаси на Нил. И аз сложих ръка край устата си.
— Тюркюе девам ет! (Продължавай да пееш!) — извиках му аз на турски.
Не знам дали дебелият певец ме беше разбрал, но отново поде:
Сега и аз се опитах да вляза в ролята на йодлер:[61]
Тогава човекът нададе радостен вик, смъкна тюрбана от главата си, сараса от ножницата и ги хвърли високо във въздуха. След това отново постави двата предмета на местата им, хвана кормилото и насочи лодката към брега.
Аз също тръгнах към него. Той скочи на земята, но все пак спря малко слисан, като ме разгледа по-отблизо.
— Турчин, който знае немски? — попита той разколебано.
— Не, немец, който говори малко турски — отвърнах аз.
— Наистина! Не можех да повярвам на ушите си. Но вие изглеждате досущ като ориенталец. Мога ли да попитам какъв сте?
— Писател. А вие?
— Аз… аз… хм, съм цигулар, комик, корабен готвач, частен секретар, счетоводител, съпруг, вдовец, рентиер, а сега пътувам към дома.
Моят сънародник каза всичко това с такова величествено достойнство, че аз избухнах в смях.
— Без съмнение сте научили много неща! Значи сега искате да се върнете вкъщи?
— Да, в Триест, ако по пътя за там не ми хрумне нещо друго. А вие?
— Аз ще видя родината си отново едва след няколко месеца. Какво правите тук, в Джеда?
— Нищо. А вие?
— Също. Искате ли да си помагаме един на друг?
— Естествено, щом имате желание!
— Разбира се. Имате ли жилище?
— Да. От четири дни.
— А аз от почти толкова часа.
— Значи още не сте се устроили. Мога ли да ви поканя при мен?
— Защо не! Кога?
— Веднага. Елате! Изобщо не е далеч.
Триестецът бръкна в джоба си и се разплати с лодкаря си, а след това двамата с него поехме обратно. По пътя си разменихме само най-общи приказки, докато стигнахме до малка едноетажна къщичка. Входът я разделяше на две части. Той отвори намиращата се вдясно врата и влязохме в една стаичка, чиято подредба се състоеше от нисък дървен подиум, застлан с рогозка.
— Това е жилището ми — каза новият ми познат. — Добре дошли! Седнете!
Още веднъж се ръкувахме и аз седнах върху рогозката, а той влезе в едно съседно помещение и отвори намиращия се там голям куфар.
— За такъв гост не бива да щадя деликатесите си! — извика ми той. — Гледайте сега какво ще ви донеса!
Наистина, това, което поднесе, бяха истински деликатеси.
— Ето ястие с ябълкови резени, което снощи сготвих в кафеварката. Това е най-вкусното нещо, на което човек може да се наслади тук в тази горещина. Ето и две палачинки, приготвени в кутията за тютюн — на всеки по една. Освен това и парченце английски пшеничен хляб — вече малко старичък, но все още може да се яде. Като гледам, имате здрави зъби. В тази бутилка има истински отлежал коняк; е, не е като вино, но е по-добро от вода. Нямам чаши, ама не ни и трябват. А накрая тази табакера — обичате ли да смъркате енфие? — За съжаление, не.
— Жалко! Този тютюн е превъзходен. Но сигурно пушите?
— Да, с удоволствие.
— Ето ви цигари! Имам само още единайсет, ще си ги разделим — на вас десет, а на мен една. — Нека е обратното.
— Не може.
— Хайде да не бързаме. А какво имате в онази ламаринена кутия?
— Отгатнете!
— Покажете ми я!
Землякът ми подаде кутията и аз я помирисах.
— Сирене! — извиках аз.
— Познахте! — засмя се той. — За съжаление нямам масло. Хайде, вземайте си! Сигурно имате нож. Ето ви и една вилица. Ядохме с охота.
— Аз съм саксонец — казах и назовах името си. — А вие сте роден в Триест?
— Да. Казвам се Мартин Албани. По професия баща ми е обущар. Аз исках да стана нещо по-добро, а именно търговец, но предпочитах да се занимавам повече с цигулката си, отколкото с цифрите. На всичко отгоре имах и мащеха — вие знаете какво става обикновено по-нататък. Много обичах баща си, но се запознах с едни арфисти от Пресниц и тръгнах с тях. Заминахме за Венеция, бяхме в Милано и навлизахме все по-навътре в Италия, накрая стигнахме и до Константинопол. Нали знаете какви хора са музикантите?