— Разбира се. Понякога те прекосяват и далечни морета.
— Така е — кимна Албани. — Първо свирех на цигулка, след това станах комик. Но за съжаление не ни провървя и бях много радостен, когато успях да намеря място на един търговски кораб от Бремен. С този кораб стигнах по-късно до Лондон, откъдето тръгнах с един англичанин за Индия. В Бомбай се разболях и ме откараха в болница. Нейният управител беше работлив човек, но не го биваше в писането и смятането. Щом оздравях, той ме назначи за писар. По-късно започнах работа като счетоводител при един търговец. Той умря от треска и аз се ожених за вдовицата му. Нямахме деца, но живяхме щастливо, докато и тя почина. Сега съм решил да се върна в родината си.
— При баща ви ли?
— И той вече не е жив, но — слава Богу — не е търпял лишения. Щом си стъпих на краката, често си пишехме писма. Сега продадох магазина и лека-полека се връщам към родината.
Този мъж ми хареса. Той се показваше такъв, какъвто си беше. Не можеше да се каже, че е богат, но ми правеше впечатление на човек, който има толкова, колкото му трябва и е предоволен от него.
— Защо не заминете направо за Триест? — осведомих се аз.
— Най-напред трябва да уредя едни сделки в Маскат и Аден.
— Значи все пак свикнахте със сметките?
— Разбира се — засмя се той. — А сега нямам бърза работа, сам съм си господар, какво ми пречи да разгледам Червено море? Пък и вие правите същото.
— Наистина. Колко време ще останете тук?
— Докато дойде някой подходящ плавателен съд. Но я ми кажете, не си ли помислихте, че съм баварец или тиролец, като ме чухте да пея?
— Да. Но и сега не се чувствам ни най-малко разочарован — нали все пак сме сънародници — и се радвам, че сме се срещнали.
— А вие колко време ще останете тук?
— Хм! Слугата ми отива на поклонение в Мека и ще трябва да го почакам около седмица.
— Радвам се. Така ще можем по-дълго време да бъдем заедно.
— Съгласен съм. Но за два дни ще трябва да се разделим.
— Защо?
— Защото ми се иска и аз да отида в Мека.
— Вие? Мисля, че е забранено за християни.
— Действително е така. Но кой ще ме познае?
— Правилно! Говорите ли арабски?
— Да, достатъчно, за да се оправя.
— Сигурно знаете как трябва да се държат пилигримите?
— И това знам. Но е сигурно, че поведението ми няма да е точно също като на другите поклонници. Ако следвам всичките им традиции и се подложа на предписаните обреди, та дори да се моля на Аллах и Пророка му, ще бъде прегрешение спрямо нашата вяра.
— Да, но вие в себе си ще си мислите нещо съвсем друго.
— Това не намалява вината.
— Не може ли да бъде принесена жертва в името на науката?
— Разбира се, но не такава. Впрочем, аз въобще не съм човек на науката. Ако някога стигна до Мека, то това ще е само за да разгледам града и да разказвам после за него на познати. Ще мога да твърдя, че съм успял да посетя града на Пророка, без да се отричам от Христовата вяра.
— В никакъв случай!
— Мислите ли, че Мека се посещава само от поклонници?
— Всъщност там ходят и търговци. Но те също могат да посещават светите места и да се молят в тях.
— Да, но не ги дебнат. Мисля, че оттук до Мека са около шестнайсет часа път, ала с езда могат да се минат за осем часа. А ако имах бишарин-хеджин[62] , щяха да са ми необходими само четири часа. Като пристигна там, ще отседна в някой хан, ще обходя бавно града и ще разгледам светите места. За това ще са ми необходими само няколко часа. Всеки би ме сметнал за мюсюлманин, а после спокойно ще се върна.
— Всичко това наистина звучи съвсем безопасно, но все пак е рисковано. Чел съм, че християните имат право да се доближават най-много на девет мили от града.
— Тогава не би трябвало да бъдем и в Джеда само ако не става дума за английски мили. По пътя оттук до Мека има единайсет кафенета. Спокойно мога да си позволя да вляза във всичките до деветото, а също и да казвам, че съм християнин, и нищо няма да ми се случи. Много неща са се променили с времето. Сега е достатъчно да не се позволява на християните да влизат в града. Аз ще се осмеля да направя това.
Вече толкова се бях увлякъл в тази авантюра, че решението ми да отида в Мека наистина беше твърдо. Прибрах се в жилището си с тази тайна мисъл, заспах с нея и се събудих с нея. Халеф ми донесе кафето. Бях удържал на думата си и още предишния ден му дадох дарите.