Стопанинът на камилите живееше точно през една къща. Веднага разбрах, че този човек не е арабин, а турчин. В двора му имаше три камили, които направо бяха за оплакване.
— Къде е оборът ти? — попитах го аз.
— Там.
Той посочи към един зид, който делеше двора на две.
— Отвори вратата!
— Защо?
— Защото искам да видя дали има още камили вътре.
— Има още няколко.
— Покажи ми ги.
Турчинът можеше да не се съгласи, но отвори и ми позволи да хвърля един поглед от другата страна. Там лежаха осем от най-хубавите ездитни камили. Приближих се и ги огледах.
— Деведжи, колко ти плати този бей хасретлери[69] за тези три камили, които ни предлагаш?
— Пет махбуб.[70]
— И за тази цена получаваме тези товарни животни с изранени крака и копита? Я виж тук, можеш да гледаш през хълбоците им, а устните им висят като скъсаните ръкави на дрехите ти, ами гърбиците им — о, деведжи, че те въобще нямат гърбици! Имат дълъг път зад себе си! Те са толкова изтощени и немощни, че едва биха могли да носят седла. А пък седлата как изглеждат! Я погледни насам, деведжи! Какво марширува тук по това одеяло: хайде побързай и ни дай други камили с други покривала и седла!
Той ме погледна полунедоверчиво, полуядосано.
— Кой си ти, че ми даваш такива заповеди?
— Виж тук! — отговорих аз със строг тон. — Виждаш ли това буюрулду на султана? Да му разкажа ли, че си измамник и че трепеш животните си до смърт от работа? Бързо оседлай онези три хаджини там, кафявите вдясно и сивата в ъгъла, иначе камшикът ми ще те накара да заработиш!
В отговор на това един бедуин веднага би посегнал към пистолета или ножа, но този човек беше турчин. Той побърза да изпълни заповедта ми и скоро трите му най-добри камили стояха пред нас коленичили, с чисти седла. Обърнах се към Халеф:
— Сега покажи на този ефенди как да се качи! Халеф изпълни нареждането ми, а аз настъпих подвитите предни крака на камилата, която щеше да язди Албани.
— Внимавай! Щом докоснете седлото, коленичилата хеджина се изправя, и то като първо повдига задницата си, така че ще политнете напред. После изправя и предните си крака и можете да паднете назад. Тези два тласъка трябва да неутрализирате с противоположни движения на тялото си.
— Ще се опитам.
Албани се хвана за седлото и се метна отгоре. Животното веднага се надигна, въпреки че все още бях настъпил предните му крака. Добрият певец на закачливи романси полетя напред, но не падна, защото се държеше здраво. Обаче камилата бързо изправи предницата си и тъй като той се беше пуснал, естествено излетя от седлото и падна отзад в пясъка.
— По дяволите, това никак не е проста работа! — изръмжа Албани, като ставаше и разтриваше рамото, върху което беше паднал. — Но трябва да се кача. Накарайте животното пак да коленичи!
— Ррр-е!
При това подвикване камилата коленичи отново. Вторият опит беше успешен, въпреки че ездачът трябваше да понесе два солидни тласъка. Но към собственика на камилите отправих още един упрек:
— Деведжи, можеш ли да яздиш камила?
— Да, господарю.
— А да я управляваш?
— Разбира се.
— Не, не можеш, защото дори не знаеш, че трябва да имаш метрек[71]
— Прощавай, господарю.
Турчинът даде знак с ръка на хората си и пръчиците бяха донесени. Накрая и аз възседнах камилата си.
Във всеки случай вече изглеждахме по съвсем различен начин, отколкото ако се бяхме задоволили с изтощените товарни камили. Новите ни седла бяха хубаво украсени с пискюли и пъстра бродерия, а покривалата бяха толкова големи, че закриваха целите животни. Тръгнахме към улицата.
— Накъде? — попитах аз Албани.
— Оставям на вас да решите.
— Добре, тогава тръгваме през Баб ал Медина. Новият ми познат привличаше върху себе си погледите на минувачите, защото облеклото му правеше прекалено силно впечатление. Затова предпочетох да минем по страничните улички и използвайки околни пътища, благополучно излязохме през градската порта. После яздихме през селищата на нубийци и абисинци, след което стигнахме до пустинята, простираща се без никакъв преходен растителен пояс чак до чертите на свещените градове.
Дотук Албани се беше държал върху седлото доста добре. Обаче камилите ни спонтанно преминаха към обичайния си ход, а именно онзи тръс, при който новаците получават морска болест, без да са видели и капка солена вода. При първите крачки Албани се надсмиваше над самия себе си. Той не притежаваше умението да смекчава причинените му от животното тласъци, движейки собственото си тяло. Триестецът се клатушкаше напред-назад. Дългата пушка му пречеше, а огромната му сабя се удряше с дрънчене в хълбока на животното. Той я прибра между краката си, щракна с пръсти и запя: