— Какъв е този език? — попита арабката, като чу отговора на Албани.
— Езикът на немзите — обясних й аз.
— Значи ти си немзи, така ли?
— Да.
— Немзите сигурно са храбри хора.
— Защо?
— «Султан ал Кебир» беше най-храбрият мъж и въпреки това немците, австрийците и руснаците го победиха. Не е ли така? Защо ме гледаш така изпитателно?
Значи жената беше чувала за Наполеон и изхода на освободителните войни, което много ме учуди. Може би тя имаше някакво необикновено минало.
— Извинявай, ако съм те обидил с погледа си! — отвърнах аз. — За мен е необичайно да срещна в тази страна жена като теб.
— Жена, която носи оръжие ли? Която убива мъже? И която дори властва над племето си? Не си ли чувал за Галийе?
— Галийе ли? — попитах аз замислено. — Не е ли тя бегума, кралицата на нейното племе?
— Виждам, че знаеш коя е.
— Галийе е била действителният шейх на племето си и в битката при Тараба е сразила войските на Мохамед Али, предвождани от Турсун бей.
— Така е. Сега виждаш, че и една жена може да бъде като мъж.
— А какво казва коранът за това?
— Коранът ли? — каза тя и направи презрителен жест. — коранът е книга. Ето моя ятаган, моя тюфенк[72] и дшерида[73] ми. В какво вярваш, в книгата или в оръжията?
— В оръжията. Както виждаш, не съм неверник, защото мисля точно като теб.
— Значи вярваш в оръжията?
— Да. Още повече обаче в свещената книга на християните.
— Не знам каква е, но виждам оръжията ти.
Това беше истинско ласкателство за мен, защото арабинът е свикнал да преценява мъжа по неговите оръжия.
— Кой е убил повече врагове? — продължи амазонката. — Ти или твоят приятел?
Ако се съдеше по оръжията, то Албани трябваше да е значително по-храбър от мен. Въпреки това бях убеден, че добрият триестец едва ли е представлявал досега опасност за някого. Но отговорих уклончиво:
— Още не съм говорил с него за това.
— Колко пъти досега си имал сар?[74]
— Нито един. Моята вяра ми забранява да убивам дори и врага си. Законът го наказва.
— Ами ако сега дойде Абу Саиф и иска да те нападне?
— Тогава ще се отбранявам и в краен случай ще го убия, защото самоотбраната е разрешена. Но ти говориш за «Бащата на сабята». Познаваш ли го?
— Познавам го. А и ти назоваваш името му. Чувал ли си за него?
— Не само съм чувал за него, но и съм го виждал.
Амазонката се обърна с рязко движение към мен.
— Виждал си го? Кога?
— Само преди няколко часа.
— Къде?
— За последен път на кораба му. Бях негов пленник и вчера избягах.
— Къде е корабът му?
Протегнах ръка към посоката, в която предполагах, че е.
— Скрит е ей там в един залив.
— А Абу Саиф на борда ли е?
— Не, той е в Мека, за да занесе на великия сариф подарък.
— Великият сариф не е в Мека, а в Таиф. Благодарение на теб имам скъпоценна вест. Ела!
Тя пришпори хеджината си, а след това зави надясно, където на хоризонта се виждаха много възвишения. Като наближихме, забелязах, че тази хълмиста верига се състои от същия сив гранит, който видях по-късно в Мека. В една долина имаше няколко палатки. Жената посочи с ръка натам и каза:
— Там живеят бени кюфр[75] от племето на атайбехите.
— Мисля, че атайбехите живеят в Ал Салалех, Талех и Уади ан Нобеят.
— Добре си осведомен. Но ела! Трябва да узнаеш всичко! Пред палатките, където лежаха сигурно около трийсет камили, имаше и няколко коня. Цяла глутница мършави, пустинни кучета със сплъстена козина посрещна приближаването ни с яростен лай, в резултат на което се появиха обитателите на палатките. Те грабнаха оръжието си и гледаха доста войнствено.
— Чакайте тук! — заповяда амазонката.