— Ще ти обясня, след като дадеш разрешението.
— Не знам дали той има право. Делилите са чиновници, които — доколкото знам — се назначават от властите.
— Кой може да забрани на Халеф Омар да се ожени за някоя девойка и след поклонението да я освободи отново?
— Това е така. Що се отнася до мен, аз не отказвам да дам позволението си, щом смяташ, че то въобще е необходимо. Халеф Омар е свободен човек. Обърни се направо към него.
Истинско удоволствие беше да се наблюдава лицето на моя Халеф. Той беше съвсем стъписан.
— Искаш ли да направиш това, което желаем? — попита го старецът.
— Може ли първо да видя момичето? — гласеше контра-въпросът.
Шейх Малек се усмихна.
— Защо искаш да видиш девойката предварително? Няма никакво значение дали е стара или млада, хубава или грозна, защото след хаджилъка ти отново ще я освободиш.
— Дъщерите на арабите като дъщерите на турците ли са, та не бива да се показват незабулени?
— Дъщерите на арабите не крият лицата си. Можеш да видиш момичето.
По знак на шейха един от присъстващите се изправи и излезе от палатката. След малко той се върна с едно момиче, чиято прилика с амазонката ме наведе на мисълта, че е дъщеря на възрастната жена.
— Това е девойката, погледни я! — каза шейхът. Халеф се възползва от разрешението. Тъмнокосата на около петнайсет години, но напълно оформена красавица, изглежда, хареса на Халеф.
— Как се казваш? — попита я той.
— Ханех — отвърна момичето.
— Очите ти сияят като лъчите на луната, страните ти блестят като цветя, устните ти греят като нарове, а миглите ти са сенчести като листата на акация. Моето име е Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и ако мога, ще изпълня желанието ти.
Очите на моя Халеф също заблестяха, но не като лъчите на луната, а като тези на слънцето. Езикът му разцъфтя с поетически цветове. Може би и той стоеше на ръба на същата пропаст, която беше погълнала надеждата за хаджилък на неговите баща и дядо, а някогашните Абул Абас и Дауд ал Госарах, пропастта на любовта и брака.
Момичето отново се отдалечи, а шейхът попита Халеф:
— Какво е твоето решение?
— Питай моя сихди! Ако той няма нищо против, ще постъпя според желанието ти.
— Господарят ти вече каза, че ти дава разрешение.
— Така е! — съгласих се аз. — Но я ни кажи, защо това момиче трябва да отиде в Мека и защо не си потърси делил в Джеда?
— Познаваш ли Ахмед Изет паша? — попита шейхът вместо отговор.
— Наместника на Мека ли?
— Да, сигурно го познаваш, защото всеки чужденец, който влезе в Джеда, трябва да му се представи, за да получи неговата закрила.
— Ахмед Изет в Джеда ли живее? Не съм бил при него. Не се нуждая от закрилата на турчин.
— Вярно е, че си християнин, но си истински мъж. Закрилата на пашата може да бъде получена само на висока цена. Той не живее в Мека, където всъщност трябва да е, а в Джеда, защото там е пристанището. Заплатата му възлиза на повече от един милион пиастъра, но той знае как петорно да увеличи доходите си. На него всички трябва да му плащат — дори контрабандистите и пиратите, — затова има жилище и в Джеда. Казаха ми, че си видял Абу Саиф.
— Да, вярно е.
— Точно този разбойник е много добър познат на пашата.
— Не е възможно!
— Защо? Кое е по-изгодно: да убиеш един крадец или да го оставиш жив и да получаваш от него рента? Абу Саиф е от джехеините, а аз съм син на атайбехите. Тези две племена са смъртни врагове. Освен това Бащата на сабята се осмели да се промъкне край нашия дуар[81] и да открадне дъщеря ми Амша. Той искаше да я принуди да стане негова жена, но един ден тя успя да избяга и се върна с дъщеря си Ханех. Оттогава търся Абу Саиф, за да си разчистя с него сметките. Веднъж го намерих, ала той беше в сарая на наместника. Високопоставеният служител закриляше разбойника и му даде възможност да избяга, докато аз го дебнех пред портата. По-късно шейхът на моето племе ме изпрати с тези мъже тук, в Мека, за да занесем жертвен дар на Кааба. Бяхме се разположили на лагер недалеч от портата ар Рамах. Тогава видях, че Абу Саиф идва да посети светинята с няколко от своите хора. Обзе ме гняв. Хванах го, въпреки че при Кааба са забранени всякакви вражди. Не исках да убивам похитителя на момичета, а да го принудя да ме последва, за да се бия с него извън града. Той се отбраняваше, а неговите хора му помагаха. Завърза се бой, който завърши с това, че пазачите на светилището дойдоха и ни арестуваха, но Абу Саиф и хората му освободиха. За наказание ни забраниха да посещаваме светите места. Цялото ни племе беше прокълнато и за да се освободи от проклятието, трябваше да се откаже от нас. Сега сме прокудени. Но ние ще си отмъстим и след това ще напуснем тези места. Значи ти си бил пленник на Абу Саиф?