Малек свърна встрани, а аз махнах на Албани да се присъедини, към него защото ние с Халеф трябваше да препуснем в бесен галоп. Понесохме се като вихър и чак като се изравнихме с преследваните, свърнахме зад гърбовете им. Те едва сега разбраха намеренията ни и спряха. Зад тях бяхме ние с Халеф, отстрани се приближаваше Малек и само пътят отпред оставаше свободен. Те поеха по него с удвоена бързина, но не успяха да стигнат далеч, защото срещу тях се появиха тримата атайбехи. Въпреки че беше невъзможно да разпознаят някого от такова разстояние, те сигурно предполагаха, че сме врагове, и се опитваха да избягат от нас. Бяха въоръжени. Ако им хрумнеше да се разделят, и ние трябваше да направим същото, а тогава за един точно целещ се, хладнокръвен пешак нямаше да е невъзможно да се изправи срещу двама, та дори и трима ездачи върху камили. Но те не се сетиха за това или им липсваше смелост да го направят. Останаха заедно и ние ги обградихме. Веднага ги познах — наистина бяха двама от моряците.
— Откъде идвате? — попита ги шейхът.
— От Джеда — отговори единият.
— А накъде отивате?
— В пустинята да търсим трюфели.
— Да търсите трюфели? Нямате нито животни, нито кошници със себе си!
— Първо искаме да видим дали тези гъби растат тук и след това ще донесем кошници.
— От кое племе сте?
— Живеем в града.
Това наистина беше много нахална лъжа, защото двамата мъже знаеха, че ги познавам. Дори и Халеф се ядоса на тяхната дързост. Той извади камшика си и каза:
— Да не мислите, че този ефенди и аз сме ослепели? Ама че подлеци и лъжци! Вие сте джехеини и сте от хората на Абу Саиф. Ако не си признаете, камшикът ми ще ви накара да проговорите!
— Какво ви засяга кои сме?
Аз скочих от камилата, без да я карам да коленичи, и взех камшика от ръката на Халеф.
— Не ставайте за смях! Чуйте какво ще ви кажа! Какви са ви отношенията с тези воини от племето атайбехи и какво искат те от вас, не ме засяга. Трябва обаче да ми отговорите на няколко въпроса. Ако го направите, няма защо да се страхувате повече от мен, ако ли не, така ще ви нашаря с този камшик, че повече няма да можете да се покажете пред никой свободен, храбър арабин.
Да се заплашва бедуин с бой е една от най-големите обиди. Затова и двамата грабнаха ножовете си.
— Ще те убием, преди да си успял да ни удариш — предупреди единият.
— Явно, че още не знаете колко е опасен камшикът от хипопотамова кожа в ръцете на един франк! — отвърнах аз. — Той реже остро като ятаган, удря по-тежко от боздуган и е по-бърз от куршумите на вашите табанджат.[84] Не виждате ли, че пушките на всичките тези мъже са насочени към вас? И така, сложете ножовете в поясите си и отговаряйте! Бяхте изпратени при Абу Саиф, нали?
— Да — чу се колеблив отговор, тъй като пиратите, разбраха че нямат шанс за бягство.
— За да му съобщите, че сме избягали ли?
— Да.
— Къде го намерихте?
— В Мека.
— Как стигнахте толкова бързо до Мека и се върнахте обратно?
— В Джеда наехме камили.
— Колко време ще остане Абу Саиф в свещения град?
— Малко. Иска да отиде в Таиф, където се намира сариф-емирът.
— Свърших с вас.
— Сихди, ще пуснеш ли тези разбойници да си вървят? — извика Халеф. — Аз бих ги застрелял, за да не могат повече да вредят на никого.
— Дадох им дума и ти трябва да я спазваш. Ела!
Аз отново се качих на камилата и потеглих. Халеф ме последва, но Албани остана. Беше извадил дългата си сабя, ала бях убеден, че войнственото му поведение е съвсем безобидно. Той наистина седеше безучастен върху камилата си, когато трима атайбехи скочиха, за да сразят неприятелите. Успяха да направят това, като размениха няколко безопасни удара с ножове. Завързаха пленниците за камилите и двама от ездачите се върнаха обратно, за да откарат хората на Абу Саиф в селото на атайбехите. Другите ни последваха.
— Ти ги помилва, сихди, но въпреки това те ще умрат — каза Халеф.
— Тяхната съдба не е в мои ръце, а и не е твоя работа. Спомни си какъв ще ставаш днес! Един жених трябва да е по-миролюбив.
— Сихди, ти би ли станал делил на Ханех?
— Ако бях мюсюлманин, да.
— Сихди, ти си християнин, франк, с когото може да се говори за тези неща. Знаеш ли какво е любовта?
— Да. Любовта е нещо като дива любеница. Който я опита, го заболява коремът.
— О, сихди, как би могъл да сравняваш любовта с дива любеница! Дано Аллах просветли ума ти и стопли сърцето ти! Добрата жена е като лула от жасминово дърво и като торбичка, в която тютюнът никога не свършва. А любовта към девойката, тя е… тя е… като тюрбан върху плешива глава и като слънцето в небето на пустинята.