— Да. И когото стигнат тези лъчи, той получава слънчев удар. Мисля, че е поразил и теб, Халеф. Аллах да ти помогне!
— Сихди, знам, че ти никога не би искал да бъдеш жених. Аз обаче съм такъв и затова сърцето ми е отворено за любовта, подобна на ноздри, вдъхващи аромата на цвете.
Краткият ни разговор приключи, защото междувременно останалите ни бяха настигнали. За случилото се не бе казана нито дума повече и когато градът се появи пред очите ни, шейхът нареди неговите камили да спрат.
— Аз ще чакам тук, ефенди — каза Малек. — След колко време ще се върнеш с Халеф?
— Ще дойда още преди слънцето да измине път, дълъг колкото копието ти.
— Нали няма да забравиш да донесеш пергамент или хартия.
— Няма. Ще донеса също мастило и пера.
— Направи го. Аллах да те закриля, докато те видим отново. Атайбехите се разположиха край камилите си, а ние тримата препуснахме към града.
— Е, не беше ли това приключение? — попитах аз Албани.
— Несъмнено — съгласи се той, — и то какво! За малко да се стигне до убийство и кръвопролитие. Аз сериозно се бях приготвил за бой.
— Да, наистина приличахте на разярения Роланд[85] , с когото е по-добре да си нямаш работа. Хареса ли ви ездата?
— Хм! В началото доста ме постреснахте, но след това стана по-поносимо. Но, разбира се, предпочитам някое хубаво немско канапе! А вие смятате да тръгнете с тези араби, нали? Тогава сигурно повече няма да се видим.
— Вероятно. Щом искате да използвате първата възможност, за да заминете. Но аз мога да ви посоча толкова много примери за съвсем неочаквани срещи, че не изключвам вероятността отново да се видим.
И наистина тези думи щяха да се сбъднат. Но засега, след като върнахме животните на камиларя, се сбогувахме най-сърдечно, както подобава между сънародници, срещнали се далеч от родината. После ние с Халеф се отправихме към моето жилище, за да си събера нещата и да кажа сбогом на хазяина. Не бях мислил, че толкова бързо ще напусна къщата му. Отново излязохме от града с наетите магарета. Там се качихме на камилите и се върнахме с атайбехите в селището им.
Седма глава
В Мека
По време на ездата почти не разговаряхме. Най-мълчалива беше дъщерята на шейха. Амша не пророни нито дума. Но в очите й гореше пъклен огън, а щом погледнеше наляво, където предполагаше, че зад хълмовете е скрит корабът на Абу Саиф, десницата й хващаше дръжката на ятагана или приклада на пушката, сложена напречно на седлото.
Като наближихме лагера, Халеф се изравни с мен.
— Сихди — започна той, — какви са обичаите в твоята страна? Трябва ли мъжът, който се жени, да направи подарък на годеницата?
— Да, така постъпва всеки и при нас, и при вас.
— Да, такъв е обичаят и в Джезирет ат Араб, а и в цял Шарк.[86] Но тъй като Ханех ще ми бъде жена само привидно и за няколко дни, не знам дали е необходимо да й правя подарък.
— Подаръкът е израз на вежливост, която винаги предизвиква приятни чувства. На твое място бих се държал учтиво.
— Но какво да й дам? Беден съм, а и не съм подготвен за сватба. Мислиш ли, че бих могъл да й подаря моята тактука?[87]
Наистина в Кайро Халеф си беше купил една малка кутийка от пресована хартия и в нея държеше огнивото си. Предметът имаше за него особено голяма стойност, защото беше заплатил на търговците двайсет пъти повече, отколкото трябваше, а тя едва ли струваше и трийсет пфенига. Любовта го беше накарала да вземе героичното решение да се раздели със скъпоценната си вещ.
— Дай я на момичето! — отвърнах аз сериозно.
— Добре, Ханех ще получи огнивото! Но дали ще ми го върне после, когато повече няма да е моя жена?
— Ще го задържи.
— Аллах керим (Господ е милостив) и няма да ме лиши от собствеността ми. Какво да правя?
— Щом огнивото ти е толкова скъпо, дай й тогава нещо друго.
— Ами какво? Нямам нищо друго? Не мога да дам на Ханех нито моя тюрбан, нито пушката си, да не говорим за камшика от хипопотамова кожа!
— Тогава не й подарявай нищо.
Бъдещият съпруг угрижено поклати глава.
— И така не може, сихди. Ханех е моя годеница и трябва да получи нещо. Какво ще си помислят за нас атайбехите, ако твоят прислужник си вземе жена, без да й направи подарък?
Ах, хитрецът му с хитрец! Опитваше се да ме придума, обръщайки се към моето честолюбие, а оттам и към моята кесия.
— Слава на Аллаха, че ти дава това просветление, Халеф! — изсмях се аз. — Но и аз съм в положение, подобно на твоето. Не мога да подаря на годеницата ти нито моя хаик или дрехата си, още по-малко пък оръжията си.