Затова се насочих първо натам. По пътя се чувствах като войник, на когото се е случвало да участва в някои незначителни сблъсъци, но сега изведнъж чува тътена на голямата битка.
Пристигнах благополучно в града. Тъй като вече бях забелязал местонахождението на джамията, не беше необходимо да питам за нея. Къщите, покрай които минавах, бяха каменни, а улиците — посипани с пясък от пустинята. Не след дълго вече стоях пред правоъгълната сграда на Бейт Аллах и тръгнах бавно около джамията. Четирите й страни се състояха от наредени в редица колони, над които се издигаха седем минарета. Преброих 240 крачки по дължина и 205 на ширина. Тъй като смятах да я разгледам подробно отвън след това, влязох през една от седемте врати. Вътре седеше един макаби,[98] който търгуваше с медни бутилки.
— Ес селям алейкюм! — поздравих аз достопочтено. — Колко струва една такава кулех?
— Десет пиастъра.
— Аллах да благослови синовете ти и синовете на твоите синове, защото цените ти са евтини. Ето ти десет пиастъра и си вземам една кулех.
Прибрах бутилката и минах между колоните. Вече бях близо до амвона и свалих сандалите си. После разгледах вътрешността на светилището. Почти в средата стоеше Каабата. Тъй като цялата беше покрита с кисуа,[99] изглеждаше необичайно. Към нея водеха седем каменни пътеки, между които имаше тревни площи. До Каабата забелязах свещения кладенец Зем Зем, пред който няколко служители даваха вода на поклонниците. Светилището като цяло не оставяше у мен абсолютно никакво впечатление за святост. Напред-назад тичаха с товарите си носачи на куфари и носилки, писари седяха под колоните; можеха да бъдат видени дори търговци на плодове и тестени изделия. Поглеждайки между редиците от колони, съзрях до една от вратите ездитна камила, която тъкмо коленичеше, за да слезе господарят й. Притежателят й беше с гръб към мен и махна на един от слугите в джамията да отиде при него и да остане при хеджината. Видях това пътьом, докато се приближавах към кладенеца. Исках най-напред да дам да ми напълнят бутилката, но трябваше да почакам, докато ми дойде редът. После дадох малък бакшиш, затворих съда и го прибрах. Обърнах се и… На по-малко от десет крачки пред мен стоеше Абу Саиф.
Обзе ме неописуем ужас, но, за щастие, не ме скова. В такива моменти човек мисли и действа десеторно по-бързо. Без да бягам явно, се отправих с големи крачки към вратата, пред която лежеше камилата на Абу Саиф. Само това животно можеше да ме спаси. Беше една от онези сивкави хеджини, които можеха да се намерят единствено в планината Шаммар.
Със сандалите ми беше свършено. Нямах време да ги взема, защото чувах вече зад гърба си вика:
— Гяур, гяур! Дръжте го, пазители на светилището!
Въздействието, което предизвика този вик, беше просто грандиозно. Нямах време да се оглеждам, а не беше и необходимо. И бездруго знаех какво става около мен, защото чувах зад себе си сякаш тътен от водопад, рев на буря, тропот на стада бизони, наброяващи хиляди глави. Отказах се да се движа с равномерни крачки. Хукнах напряко, скочих между колоните, изкачих трите стъпала и стигнах до камилата, чиито крака, за щастие, не бяха вързани. С един юмручен удар отхвърлих слугата настрани и в следващия миг бях върху седлото с револвера в ръка. Но… дали щеше да ми се подчини животното?
— Е-о-ах! Е-о-ах!
Слава Богу! При този познат вик хеджината се надигна с два тласъка и се понесе като вятър. Зад мен изплющяха изстрели, но аз не им обърнах внимание. Напред! Само напред!
Ако камилата беше някое от онези вироглави животни, на които човек често можеше да попадне, с мен щеше да е свършено.
За по-малко от три минути се озовах извън града и едва след като изкачих хълма почти наполовина, се осмелих да се огледам. Долу гъмжеше от ездачи, които ме преследваха. Правоверните веднага се бяха отправили към най-близкия хан и бяха яхнали намиращите се там животни.
Накъде да поема сега? Към Амша? Ами ако по този начин я издам? Но все пак трябваше да я предупредя! Пришпорвах камилата с непрекъснати викове. Бързината й беше несравнима. Горе на хълма се огледах още веднъж и забелязах, че се намирам на сигурно място. Един-единствен ездач се бе приближил доста до мен. Това беше Абу Саиф. Изглежда, тъкмо той бе попаднал на кон, развиващ необикновена скорост.