Но как стигнах до Тигър и до @парахода, който ни откара до бързеите на Келаб?
Вървях с атайбехите до пустинята Ед Дахна, тъй като след бягството си от Мека не се осмелявах да се показвам в западната част на страната. Близостта на Маскат ме примамваше да посетя този град. Направих го без всякакви придружители, разгледах прочутите зидове, укрепените улици, джамиите и португалските църкви, наслаждавах се също и на белуджистанската лична гвардия на имама и накрая седнах в едно от откритите кафенета, за да изпия чаша кешрех. Това питие се вари от люспите на кафеени зърна и се подправя с канела и карамфил. Съзерцанието ми бе смутено от една появила се на входа особа.
Погледнах натам и видях пред себе си мъж, който заслужаваше да бъде разгледан по-подробно.
Висок цилиндър се крепеше върху тясната му продълговата глава, която по отношение на растителността върху нея почти приличаше на пустиня. Посред безкрайно широка уста с тесни устни се беше изпречил нос, който впрочем беше достатъчно остър и дълъг и издаваше намерението си да стигне до брадичката. От широката, безупречно изгладена яка на ризата му стърчеше гол, мършав врат. Надолу следваха вратовръзка на сиво каре, сива карирана жилетка, сиво карирано сако и сиви карирани панталони, също такива гамаши и покрити със сив прах ботуши. В дясната си ръка сивокарираният мъж носеше подобна на жезъл мотичка, а в лявата държеше двуцевен пистолет. От най-горния му джоб любопитно надничаше сгънат вестник.
— Верин кахве! (Дайте кафе!) — каза той с гърлен глас, чийто тембър напомняше на звука, издаван от кречетало за плашене на врабчета.
После седна на едно сение, което всъщност трябваше да представлява нещо като маса, той обаче го използва за стол. Донесоха му кафето, мъжът наведе нос над питието, помириса го, изля го на улицата и остави чашата на земята.
— Верин тютюн! (Дайте тютюн!) — заповяда той сега. Дадоха му запалена вече лула, той дръпна веднъж, изкара дима през носа си, изплю се и хвърли лулата до чашата.
— Верин… — Човекът се замисли, но не можа да се сети за турската дума, а арабски, изглежда, изобщо не знаеше. След това без колебание изръмжа: — Верин ростбиф!
Кафеджията не го разбра.
— Ростбиф! — повтори чужденецът, като с уста и с всичките си десет пръста имитираше ядене.
— Кебап! — обясних аз отзивчиво на гостилничаря, който веднага изчезна зад вратата, за да приготви ястието. То се състои от малки четириъгълни парченца месо, които се пекат на шиш върху жарава.
С това обърнах вниманието на сивокарирания мъж върху себе си.
— Арабин? — попита той.
— Не.
— Турчин?
— Не.
Той вдигна тънките си вежди във въпросително очакване.
— Англичанин?
— Не. Немец съм.
— Немец? Какво прави тук?
— Пия кафе.
— Veri well! Какъв сме?
— Аз съм writer![100]
— Ах! Какво тук търси, в Маскат?
— Разглеждам.
— А след това?
— Още не знам.
— Има пари?
— Да.
— Как се казва?
Назовах му името си. Той зяпна и тънките му устни образуваха равностранен четириъгълник, който позволяваше да се видят широките дълги зъби на мъжа. Веждите му се вдигнаха още по-високо отпреди, а носът му се заклатушка, сякаш се опитваше да се осведоми какво ще каже дупката под него. След това той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам един бележник, разлисти го, а после вдигна ръка нагоре, за да свали шапката си и да ми се поклони.
— Welcome, sir! Познавам вас!
— Вие — мен? Мога ли да попитам откъде?
— Аз приятел на сър Емъри Ботуел, член на Травълърс Клъб, Лондон, Ниър стрийт 47.
— Наистина ли? Вие познавате сър Емъри? Къде е той сега?
— Пътува. Насам-натам, не знам. Били ли сте с него в Алжир?
— Наистина.
— Лъвове стреля?
— Да.
— После лов на пустинни разбойници?
— Така е.
— Имате време?
— Хм! Защо питате?
— Чел за Вавилон — Ниневия, разкопки, поклонници на дявола. Искам там също копае, Fowlingsbull взема, подаря на Британски музей. Не знае арабски, искам имам ловец. Идвате с мен — плаща добре, много добре!
— Мога ли да попитам за името ви?
— Линдси, Дейвид Линдси — няма титли, не иска сър Дейвид Линдси казва.
— Вероятно възнамерявате да ходите по Тигър и Ефрат.
— Yes. Имам параход — пътува нагоре, слиза — параход чака или обратно в Багдад — купува коне и камили — пътува, ловува, копае, подарява Британски музей, Травълърс Клъб. разказва. Вие идва с мен?
— Предпочитам да съм сам.
— Разбира. Можете напуснете мен, когато пожелае — ще плати добре, хубаво плати — само идвате.