Появата ни предизвикваше у всяка от групите, покрай които минавахме, голям шум. Самият аз сигурно имах по-малко вина за това от сър Дейвид Линдси, в когото, както и в прислужниците му, човек от пръв поглед разпознаваше европееца. В сивия си кариран костюм той биеше много повече на очи, отколкото ако арабин, облечен в живописната си носия, се появеше на някой площад в Мюнхен или Лайпциг. Водачите ни яздеха пред нас, докато съзряхме една голяма шатра, пред която стърчаха множество забучени в земята копия: жилището на шейха. В момента всички бяха заети с опъването на други палатки в кръг около нея.
Придружителите ни скочиха от конете и влязоха вътре. Само няколко мига по-късно те отново се появиха, съпровождани от един достолепен старец. Този мъж беше с фигура и външност на истински патриарх. Сигурно тъкмо така е изглеждал Абрахам, когато е излязъл от къщата си в Хаин Мамре, за да посрещне гостите си. Снежнобялата брада покриваше гърдите му, но въпреки това той не правеше впечатление на сломен от възрастта старец, напротив, изглежда, все още можеше бодро да понася всички трудности. Тъмните му очи не ни изгледаха особено гостоприемно и дружелюбно. Той вдигна ръка към сърцето си и поздрави:
— Селям.
Така поздравява всеки мохамеданин, когато при него идва неверник, а всеки мюсюлманин той посреща с «Ес селям алейкюм».
— Алейкюм — отговорих аз и скочих от коня. Като изрекох тази дума, шейхът изпитателно ме погледна. След това попита:
— Мюсюлманин ли си или гяур?
— Откога синът на едно благородно племе на шаммар посреща гостите си с подобен въпрос? — отвърнах аз. — Не казва ли Коранът: «Нахрани чужденеца и му дай да пие; пусни го да отпочине при теб, без да го питаш откъде идва и накъде отива!» Нека Аллах ти прости, че поздравяваш гостите си като турски гавазин!
Той махна с ръка.
— Всеки е добре дошъл при племето шаммар и при хадедихните, но не и лъжците и предателите.
Казвайки това, шейхът хвърли многозначителен поглед към англичанина.
— Кого имаш предвид с тези думи? — попитах го аз.
— Мъжете, които идват от чужбина, за да насъскват пашата срещу синовете на пустинята. За какво й е на кралицата на Острова[101] вицеконсул в Мосул?
— Тези трима мъже не са от консулството. Ние сме уморени пътници и не искаме от теб нищо друго освен глътка вода за нас и няколко фурми за конете ни.
— Щом не сте от консулството, ще получите всичко, което пожелаете. Влезте и бъдете добре дошли!
Завързахме конете за копията отпред и влязохме в палатката. Там ни дадоха да пием камилско мляко. Яденето се състоеше само от постен, твърд, полупрегорен ечемичен хляб — знак, че шейхът не гледаше на нас като на гости. Докато ядяхме оскъдната храна, той ни гледаше мрачно, без да каже нито дума. Сигурно имаше основателни причини да мрази чужденците, но забелязах, че беше любопитен да узнае нещо повече за нас.
Линдси се огледа в палатката и попита:
— Лош човек, нали?
— Изглежда.
— Зяпа ни така, сякаш иска да ни изяде. Какво каза той?
— Шейхът ни поздрави като неверници. Все още не сме негови гости и трябва да внимаваме.
— Не сме негови гости ли? Но нали ядем и пием при него?
— Мохамед Емин не ни подаде хляба със собствената си ръка, а сол изобщо не получихме. Той вижда, че сте англичанин, а, изглежда, мрази англичаните.
— Защо?
— Не знам.
— Питайте!
— Не може, защото няма да е учтиво. Но мисля, че ще успеем да разберем.
Приключихме със скромната гощавка и аз се изправих.
— Ти ни даде хляб и вода, Мохамед Емин. Благодарим ти и ще славим гостоприемството ти навсякъде, където отидем! Сбогом! Аллах да благослови теб и хората ти!
Такова бързо сбогуване шейхът не беше очаквал.
— Защо бързате да си тръгнете? Останете и си починете!
— Ще си вървим, защото слънцето на твоето благоволение не грее над нас.
— Въпреки това в моята шатра сте на сигурно място.
— Мислиш ли? Не вярвам на сигурността в шатрата на един арабин от племето шаммар.