Мохамед Емин посегна към камата си.
— Искаш да ме обидиш ли?
— Не. Само казвам какво мисля. Шатрата на един шаммар не предлага сигурност на домакина, а още по-малко пък на онзи, който никога не се е наслаждавал на гостоприемство!
— Да те намушкам ли искаш? — заплаши ме той. — Кога някой шаммар не е спазвал законите на гостоприемството?
— Те са били нарушавани не само по отношение на чужденците, но дори и за членовете на собственото ви племе.
Това, което казах, действително беше ужасно обвинение. Но не виждах защо трябваше да бъда учтив с един човек, който се отнасяше с нас като с просяци, и продължих:
— О, няма да ме намушкаш, шейх, защото, първо, казах истината и, второ, по-скоро моята кама би те улучила, отколкото твоята — мен.
— Докажи правотата на думите си!
— Ще ти разкажа една история. Внимавай! Имало едно време едно голямо и могъщо племе, което се разпадало на по-малки афрак.[102] Това племе се управлявало от велик и храбър шейх, в чието сърце обаче съжителствали лукавството и притворството.. Хората му били недоволни от него и постепенно започнали да го изоставят и да се присъединяват към вожда на една фирка.[103] Тогава шейхът изпратил да повикат подвластния му вожд на разговор. Той обаче не дошъл. Шейхът изпратил собствения си син, който бил храбър и обичал истината.. Синът казал на васала: «Последвай ме! Заклевам те в Аллах, че в шатрата на моя баща не те грози опасност. Гарантирам живота ти с моя!» Но васалът отговорил: «Няма да отида при баща ти дори и хиляда пъти да се закълне, че ще ме пощади. На теб обаче вярвам. И за да докажа, че ти се доверявам, ще тръгна с теб без свита.» Те яхнали конете си и препуснали. Като влезли в шатрата на шейха, видели, че е пълна с воини. Посетителят бил поканен да седне до шейха. Дали му храна и правото да произнесе речта за гостоприемството, но след като се нахранил, бил нападнат. Синът на шейха искал да го спаси, но също бил задържан. Чичото на шейха съборил васала в краката си, стиснал главата му между коленете и главата на предадения човек била отрязана с нож така, както се обезглавява овца. Синът на шейха разкъсал дрехите си и започнал да упреква баща си, но трябвало да избяга, защото в противен случай също щял да бъде убит. Знаеш ли този разказ, шейх Мохамед Емин?
— Не, не го знам. Такава история въобще не може да се случи.
— Случила се е, и то в твоето собствено племе. Предаденият се казва Неджрис, синът Фархан, чичото Хаджар, а шейхът е бил прочутият шейх на племето на шаммарите Софук. Мохамед Емин се смути.
— Откъде знаеш тези имена? Ти не си шаммар, нито пък обеид или абу салман. Говориш езика на западните араби, а оръжията ти са като на хората от Ал Джезирех.[104] От кого чу този разказ?
— Позорът на едно племе се разчува също толкова бързо, колкото и славата му. Знаеш, че казах истината. Как бих могъл тогава да ти се доверя? Ти си хадедихн, а хадедихните са част от шаммарите. Отказваш ни гостоприемство, затова ние ще си тръгнем.
Шейхът направи жест, изразяващ несъгласието му.
— Ти си свободен, но тези неверници трябва да платят джизийех[105] , преди да си тръгнат.
— Нищо няма да плащат, защото са под моя закрила.
— Твоята закрила не им трябва, щом са под тази на своя консул, Аллах да го погуби!
— Твой враг ли е?
— Да, консулът е мой враг. Той придума наместника на Мосул да арестува сина ми. Пашата насъска срещу мен обеидите, абухамедите и джоварите да заграбят стадата ми и сега искат да се обединят, за да погубят мен и цялото ми племе.
— Тогава извикай на помощ другите шаммарски племена!
— Не могат да дойдат, защото наместникът е събрал войска, за да завладее със сила пасищата им в Синджар. Трябва да разчитам само на себе си. Аллах да ни закриля!
— Мохамед Емин, чух, че обеидите, абу-хамедите и джоварите са разбойници. Аз не ги обичам и съм приятел на племето шаммар. Шаммарите са най-благородните и храбри араби, които познавам. Бих желал да победиш всички твои врагове!
Не исках да го лаская с тези думи. Те бяха по-скоро мое искрено убеждение. Това сигурно бе проличало в тона ми, защото видях, че те направиха хубаво впечатление.
— Ти наистина ли си приятел на шаммарите?
— Да, и много съжалявам, че между вас се сеят раздори и мощта ви е почти сломена.
— Сломена ли? Аллах е велик и шаммарите са все още достатъчно храбри, за да се бият с противниците си. Кой ти разказа за нас?
— Четох и чух за вас преди много време. Последните сведения получих обаче отвъд Белад ал Араб при синовете на атайбехите.