— Какво? — попита той изненадано. — Ти си бил при атайбехите?
— Да.
— Те са многобройни и могъщи, но над тях тегне проклятие.
— Имаш предвид шейх Малек, който е бил отлъчен.
Мохамед Емин съвсем се стъписа.
— Аллах акбар, ти познаваш Малек, моя приятел и брат?
— Познавам него и неговите хора.
— Къде ги срещна?
— Натъкнахме се на тях близо до Джеда и заедно прекосихме пустинята на Маскат през Билад ал Араб до Ад Дахна.
— Ти всичките ли ги познаваш?
— Да.
— Също — извинявай, че говоря-за жена, но тя не е жена, а мъж — също и Амша ли, дъщерята на Малек?
— Познавам я. Тя е била жена на Абу Саиф и се беше заклела да му отмъсти.
— И успя ли да си отмъсти?
— Да. Абу Саиф е мъртъв. Хаджи Халеф Омар, моят слуга, го уби и затова получи Ханех, дъщерята на Амша, за жена.
— Твоят слуга ли? Значи ти не си обикновен воин?
— Аз съм немзи и пътувам през различни страни, за да търся приключения.
— Ах, сега вече ми е ясно. Ти постъпваш като Харун ал Рашид; ти си шейх и си тръгнал на битки и приключения. Твоят слуга е убил могъщия Баща на сабята. Значи ти като негов господар си още по-велик герой от него. Къде е този доблестен Хаджи Халеф Омар?
И през ум не ми мина да оспорвам това благоприятно за мен мнение.
— Сигурно скоро ще го видиш — обясних аз. — Шейх Малек го изпрати при племето шаммар, за да пита дали ще може да живее с хората си под негова закрила.
— Ще бъдат добре дошли при мен. Разкажи ми за тях!
Подчиних се и го информирах за срещата си с атайбехите, доколкото сметнах за необходимо. Като свърших, шейхът каза:
— Извинявай, че се държах нелюбезно с теб, но все още не знаех всичко това. Щом тези англичани са с теб, те са мои приятели. Сега ще бъдете мои гости. Позволи ми да се оттегля и да поръчам да приготвят пиршеството.
Сега вече се чувствах на сигурно място тук. Бръкнах под дрехата си и извадих шишето със «светената» вода.
— На бинт ам[106] ли ще поръчаш яденето? — попитах аз.
— Да.
— Тогава я поръси с няколко капки от този съд! Това е вода от кладенеца Зем Зем. Аллах да е с нея!
— Ефенди, ти си храбър герой и благородник. Ела и сам я напръскай! Жените на шаммар не се срамуват да покажат лицата си пред мъжете.
Всъщност вече бях чувал, че жените и момичетата от племето шаммар не са привърженички на фереджетата, и по време на днешното си пътуване бях срещнал много от тях, чиито лица видях непокрити.
Шейхът отново стана и ми даде знак с ръка да го последвам. Не вървяхме дълго. Близо до шатрата му имаше още една палатка. Като влязохме в нея, забелязах три арабки и две негърки. Явно негърките бяха робини, а другите — жени на Мохамед Емин. Две от тях мелеха между два камъка брашно от ечемик, а третата ръководеше работата. Явно тя беше господарката.
В единия ъгъл на палатката имаше много чували с ориз, фурми, кафе, ечемик и боб, над които беше проснат скъп килим. Всичко това представляваше тронът на господарката. Тя все още беше млада, стройна и с по-светла кожа на лицето от другите жени. Чертите й бяха правилни, очите тъмни и искрящи. Устните й бяха начервени, а веждите боядисани в черно. Челото и бузите й бяха украсени с изкуствени бенки; а по голите й ръце и крака се виждаха татуировки. На всяко от ушите й висеше по една голяма златна халка, а такава имаше и на носа си, и по нея блестяха множество скъпоценни камъни. Сигурно по време на хранене й пречеше. Около шията й висяха цели нанизи от перли, корали, асирийски висулки и пъстри камъчета, а отделни сребърни гривни стягаха глезените, лактите и китките й. Другите жени имаха по-малко украшения.
— Селям! — поздрави шейхът. — Водя ви един велик герой от племето на алеманите, който иска да ви дари с благословията на Зем Зем.
Всички жени веднага се хвърлиха ничком на пода. Дори и знатната дама се спусна от трона си и коленичи. Излях няколко капки вода в ръката си и напръсках с тях жените.
— Приемете я, цветя на пустинята! Богът на всички народи да ви приеме с радост за това, че вашето ухание освежава сърцето на вашия господар.
Щом жените забелязаха, че отново прибрах съда, станаха и побързаха да ми благодарят. После шейхът заповяда:
— Погрижете се да приготвите гощавка, достойна за този мъж. Ще поканя толкова гости, че палатката ми да се напълни и всички да се радват на честта, която ни беше оказана днес.
Върнахме се обратно в шатрата му. Докато влязох, Мохамед Емин се забави малко вън, за да даде заповедите си на няколко бедуини.
— Къде бяхте? — попита Дейвид Линдси.
106
Бинт ам — братовчедка, леля — единствен начин да се говори с някой арабин за жена му. — Бел. нем. изд.