— В палатката на жените.
— Ах! Не е възможно!
— Напротив.
— Тези жени позволяват да ги виждат?
— Защо не?
— Хм. Чудесно! Оставаме тук! Също ще видим жени!
— Според обстоятелствата. Те ме смятат за благочестив човек, защото имам вода от кладенеца Зем Зем, всяка капка от която според вярванията на тези хора върши чудеса.
— Ах, жалко! Нямам Зем Зем!
— Няма и да ви е необходима, защото не разбирате арабски!
— Има ли тук развалини?
— Не. Но мисля, че няма да е необходимо да ходим надалеч, за да намерим такива.
— Тогава да пита! Намира развалини, копае крилат бик. Впрочем тук ужасна храна.
— Ще се оправи. Веднага ще получите истинско арабско угощение.
— Ах! Няма такива изгледи — шейхът.
— Отношението му към нас се промени. Познавам един негов приятел и това ни спечели правото да се възползваме от закона за гостоприемството. Накарайте обаче слугите да излязат! Арабите може да се обидят, ако трябва да седят под един покрив с тях.
След като шейхът се върна, не мина много време и гостите започнаха да се събират. Бяха толкова много, че шатрата наистина се напълни. Насядаха в кръг според ранга си, а шейхът се разположи в средата между мен и англичанина. Скоро робините донесоха яденето в палатката и няколко младежи го поднесоха.
Най-напред сложиха пред нас софра. Това е нещо като покривка за маса от щавена кожа, обточена по краищата с цветни ивици, ресни и други украшения. Същевременно тя има множество джобове и като се сгъне, може да се използва като торба за хранителни продукти. След това донесоха кафето. Най-напред всеки от нас получи по една малка пълна чашка. После дойде ред на паница със салатах. Това е едно много освежително ястие от изцедено мляко с резенчета краставици, които са леко подсолени и поръсени с пипер. Същевременно пред шейха сложиха едно гърне. То съдържаше прясна вода и от него се подаваха гърлата на три бутилки. Както скоро забелязах, две от тях бяха пълни с ракия, а третото с благоуханна течност, с която домакинът ни напръскваше след всяко блюдо.
Последва огромна паница, пълна с течно масло. Тук го наричат самн и арабите много обичат да го ядат или пият като предястие или десерт, както и по всяко друго време. След това ни дадоха малки кошнички с фурми — великолепни, сплескани аш шелеби, които се пакетират подобно на смокините или сушените сливи. Дълги са около пет сантиметра, с малки костилки и чудесен аромат и вкус. Освен това видях и редките фурми адшва, с които никога не се търгува, защото за тях Пророкът е казал:
«Който по време на постите изяжда шест или седем адшва, не бива да се страхува нито от отрова, нито от магия.» Имаше също халва, най-сладката — джузерийе, — най-зелената, както и ал Оирни и ас сейхани. За по-малко знатните гости бяха донесени балах, сушени на дървото фурми, наред с джебели и хилайех. Имаше също келадат аш шам, сирийски гердани; за да запазят жълтия си цвят, ги потапят още неузрели в кипяща вода. После се нанизват на връвчица и се сушат на слънце.
След фурмите донесоха съд с кануфа.[107] Сега шейхът вдигна ръце.
— Бисмиллях! — извика той и даде знак за започване на пиршеството.
Той бъркаше с пръсти в различните паници, купички и кошници и слагаше първо в моята, а след това и в устата на англичанина от всичко, което смяташе за най-хубаво. Бих предпочел да използвам собствените си пръсти, но нямаше как да откажа, иначе щях да го обидя непростимо. Линдси обаче, след като му бяха натъпкали веднъж юфка между устните, беше разкривил уста по познатия начин във формата на четириъгълник и повече не я затвори, докато не го предупредих:
— Яжте, сър Дейвид, ако не искате да нанесете смъртна обида на тези хора!
Англичанинът затвори уста, преглътна хапката, а после каза:
— Бр! Но аз има при себе си нож и вилица.
— Не ги вадете. Трябва да се придържате към обичаите на страната.
— Ужасно!
— Какво казва този мъж? — попита шейхът.
— Очарован е от благосклонността ти.
— О, аз ви обичам!
При тези думи той бръкна в киселото мляко и го размаза под дългия нос На достопочтения англичанин. Ощастливеният по този начин човек изпръхтя няколко пъти, за да си поеме въздух и да събере смелост, а след това с помощта на езика си се опита да вкара този дар на благоразположението от долния край на лицето си във вътрешността на онзи отвор, който би трябвало да се нарича преддверие на храносмилателния апарат.
— Ужасно! — оплакваше се той. — Наистина ли трябва да търпя това?
— Да.
— Без съпротива?
— Без! Но можете да им отмъстите.