Признавам, че на драго сърце сега бих се разсмял и аз. Може би не чак толкова нахално и силно като Францл. Но старият господин беше вперил толкова съкрушено поглед в своите лъскави боти, че състраданието у мен надделя. Казах само:
— Сега вече едно уиски би било тъкмо на място.
Той донесе уиски, сода и чаши. Смесихме двете напитки и пихме.
— Спокойно можете да се посмеете — каза той, когато оставихме чашите.
Въздъхнах.
— Ще отложа смеха си до премиерата на вашата пиеса. Защото колкото и да ви се струва, че сте се изложили, сега вече последното действие разполага тъкмо със заключителната сцена, която му е необходима.
— Аз съм дилетант, драги мой.
— Вие сте аматьор.
— Дилетант, аматьор — все толкова. Онзи, който поставя живота на сцената и го костюмира, защото на самия него не му хрумва нищо друго, по-добре да се откаже от писането. Синът ми вече достатъчно често е изтъквал това пред мене.
— Но нали героят във вашата пиеса е тъкмо аматьорът писател! — извиках аз. — Вие, прощавайте, сте Молиерова фигура! Аматьорът, който най-напред трябва да преживее онова, което иска да опише, а след това преживява нещо, което съвсем не му се иска да описва! Та този сюжет е направо ценен!
— Чест и почитания пред въодушевлението ви каза старият господин, — но, струва ми се, че трагикомичността на дилетанта в никакъв случай не бива да бъде описвана пак от дилетант.
— Съжалявам. Прав сте.
Той ми кимна.
— Виждате ли, виждате ли. Трябва да си търся сега друго занятие!
— Аз зная едно.
— Какъв трябва да стана според вас тепърва, на тия стари години?
— Дядо!
Той избухна в смях.
— Ще се постарая да ви въведа, колкото се може по-скоро, в това ваше ново занятие — рекох аз.
Той се изправи.
— Аз съм изпълнил дълга си в това отношение. Изпълнете сега и вие вашия!
Раздяла
Замъкът Х.,
31 август, по обед
Вчера вечерта отпразнуването на годежа започна с установяването на факта, че аз все пак си бях забравил смокинга! Констанца ме откара до Залцбург. Наистина Карл пак не си беше в Хьолброй. Но неговият хазаин ме позна и ми позволи да нахлуя с взлом в стаята му. След като си възвърнах по не съвсем правилен начин моята инак съвсем законна лична собственост, тръгнахме да се поразходим малко по улиците.
Празненствата бяха завършили вече. Повечето чужденци са си заминали. Залцбург бавно се унася в своя дълъг спокоен сън, който ще продължи единадесет месеца. Дотогава Залцбург ще принадлежи на залцбургчани; после те отново ще го дадат под наем.
Спирахме пред витрините и аз показах на Констанца старата златна огърлица, пелерината от сребърна лисица и букета от орхидеи, които без пукнат грош в джоба — следователно на теория — бях намислил да й подаря. Тя се зарадва от все сърце на тия въображаеми годежни подаръци и обеща като се приберем в къщи да ми благодари и „устно“. След това изчезна в някакъв магазин за цветя и се върна с една бяла хризантема за петлицата на смокинга ми.
В спекулативния ми мозък веднага възникна една възможност! Смених цветето в магазина срещу друго, по-малко и помолих да ми дадат срещу остатъка едно букетче теменужки. Сложих в ръцете на Констанца това мъничко тъмносиньо букетче и казах:
— Ето, това ще бъде моят подарък по случай годежа. Надявам се, че имате толкова големи вази!
Съвсем случайно открихме Карл в аптеката на площада. Пак беше стиснал между зъбите си няколко цветни молива и рисуваше разни стари шишенца за лекарства, бурканчета за мехлеми и какви ли не хаванчета, както и закръгления пръв помощник-аптекар. Нахлухме в аптеката и принудихме Карл да преустанови незабавно работата си. Той трябваше да ни честити с пълен глас, после бързо да облече смокинга си и да дойде заедно с нас в Х.
Докато пътувахме нататък, разказахме му как е завършила „комедията на импровизации“. Той каза на Констанца:
— Почти ми е жал за баща ви. Искаше да напише комедия. А пък самият той стана комична фигура.
— Татко твърди, че Фаустчо го е утешил с убедителни аргументи да не съжалява повече за цялата работа. — Тя се обърна към мене. — С какво си го утешил?
— А, предложих му една нова професия.
— Всемогъщи боже, каква?
— Да не би да почне да рисува? — запита Карл.
— Глупости.
— Каква професия? — запита повторно Констанца.
— То си е наша тайна.
— Да не излезе и новата му професия прекалено трудна за него?