— Изключено, миличка!
— Знаеш, че той не разполага с особено богата фантазия.
— За новата му работа изискванията в това отношение са съвсем минимални.
Двамата се впуснаха в какви ли не догадки: игра на голф, събиране на пощенски марки, писане на мемоари и какво ли не още.
Аз упорито мълчах.
Накрая, поглеждайки нас двамата, Констанца само поклати глава и промърмори:
— Ах, дечица, дечица!
И понеже не разбра какво ме накара да се разсмея, окачестви държанието ми за крайно неуместно.
За щастие малкото празненство протече съвсем делнично. Тъй като след заминаването на наемателите домът не беше подреден още както трябва, всичко се превърна в нещо като пикник, само че без горска полянка, и създаде безброй случаи на истинско домакинско отчаяние за графинята-леля, една наистина очарователна стара дама.
Когато влязохме в залата, Францл и Карл държаха в ръце кошничка и се представиха като момченца, които усърдно обсипват пътя с цветя. След вечерята Мици издекламира Шилеровата „Камбана“. В тази безкрайно дълга поема непрекъснато се изтъкват радостите от годежното и брачното положение и моята малка балдъзка не пропусна нито един случай да вдигне многозначително пръст на съответните места. Нищичко не ни беше спестено, като се почне от „Той тръгва по следите й засрамен, изчервен“ и се стигне до заключителната фраза, според която „Тогава и жените се превръщат във хиени“. Прекрасният камериер Фердл суфлираше от един стар, инкрустиран със злато кожен том, а пък Францл, за яд на леля си, подхвърляше от време на време по някоя пренебрежителна закачка. Констанца беше сложила пред себе си букетчето теменужки и бе във вечерна рокля от медночервеникаво кадифе.
Когато наляха шампанското, старият господин държа своята тържествена реч. Описа накратко историята на годежа, като не пропусна случая да я изпъстри с необходимата самоирония, и заяви официално, че вече ще окачи на пирона своето драматическо творчество. (Жалко, дето не пише толкова забавно, колкото умее да приказва. Но това са си два коренно различни таланта.) Накрая изрази задоволство, че го освобождавам от грижите за едната от неговите две дъщери и заяви, че в замяна ме дарява с някаква ловна поляна и с колибка високо в планините.
След като се чукнахме, аз му благодарих за дъщеря му и за ловджийската поляна, но отхвърлих втория дар, тъй като в рамките на международните отношения нямах правото да приемам чуждестранни недвижими имоти. Колкото за Констанца — казах аз, — тя ще може да бъде импортирана в Германия, но с ливадите във високите планински райони положението е малко по-сложно.
Той можеше да го разбере. Но тъй като упорито си беше втълпил, че трябва на всяка цена да ме дари с някаква добрина, а пък нищо не можеше да му хрумне, тогава Констанца го помоли да й разреши да ме придружи до Мюнхен.
— Заради годежните пръстени — каза тя не съвсем убедително.
Граф Х. беше обзет от щедрост и заяви, че е съгласен.
Утре сутринта заминаваме.
На 2 септември Констанца трябва да се върне, защото тогава цялото семейство, като всяка година, ще отпътува за Меран. На гроздобер с лечебна цел.
Замъкът Х., 31 август, през нощта,
съответно 1 септември сутринта
Здравата съм посинял — като сто и двайсет теменужки! (Настоящето звучи направо като заглавие на вестникарска статия.) Но то е показателно за моята склонност да се впускам в научна изчерпателност дори когато се занимавам с ненаучни теми, макар че всъщност би могло да се изтъкне, че ние с Карл се бяхме заели да проследим по съвсем научен път многобройните форми на проява на алкохола…
Дявол да го вземе това изречение! При това съвсем не възнамерявахме да се напиваме! Искахме само да се сбогуваме със Залцбург, а и помежду си — ние двамата с Карл. Скитахме изпълнени с чувства по прекрасните площади и по старите, тайнствени улички. Беше приказно хубава лятна нощ. От време на време над нас грееше луната, от време на време — само някой от уличните фенери и ние се радвахме и на едното, и на другото.
Почти не вървяхме; по-скоро като че ли оставяхме нещо да ни носи. Силуети на двама приятели тъй вървяхме ние като в някакъв магически кръг, който носи името Залцбург. Умълчани заставахме пред блещукащи като сребро, тихо шушнещи фонтани — а пък тъкмо това не биваше да правим!