Само защото тия фонтани шумяха, съответно защото ние възприемахме това шумолене, тоест неговия акустичен ефект, който се получава поради бързото движение на течността…
Пак такова едно безнадеждно изречение, което не може нито да оживее, нито пък да умре! Накратко, ожадняхме и след това се започна в една италианска кръчма. Най-напред с виното от една бъчва и с едно „Фиаско Кианти“, рядко обаче се свършва само с едно фиаско.
Не, чакайте, най-напред бяхме в избата „Свети Петър“ и пихме там от прелатското вино. Всъщност леки и съвсем приятни неща. Може би не биваше да пием уискито, което сърбахме, тоест платихме в един бар срещу австрийския дворец. Или пък коктейлите охайо и мартини, на които ни покани американецът, дето седеше до Карл. От друга страна, не можеш да откажеш на един човек, който тъкмо затова е дошъл, пресичайки целия океан!
Иначе той ще си отпътува обиден обратно и ще разправя там, че Карл и аз сме неучтиви хора; а пък като се има пред вид всеизвестната склонност да се обобщават добитите впечатления, може да се стигне за цяла Европа до компликации, които днес трябва да се избягват повече, отколкото когато и да било…
Пак късо съединение. Много съм любопитен как ли ще изглежда лицето ми утре сутринта, като прочета само какви съм ги писал сега!
Поради това трябваше да отидем с американеца и в казиното. Това беше едва ли не дипломатическа мисия. Защото всеки човек, попаднал в чужбина, е истински пратеник на своята родина. Така че ние се държахме като политически пратеници. Карл поръча една бутилка шампанско, а пък какво е една бутилка шампанско, разпределена между трима души? По тази причина изпихме още една бутилка.
После американецът беше обзет от похвалното намерение да обере банката на комар и се отдалечи, тъй като банката се намираше в друго помещение. А пък ние с Карл излязохме на чист въздух. Никой не беше виновен, че поради това попаднахме на пътя за Мюлн и оттам в августинската кръчма! (Ние и никого не обвинявахме.)
Няколко чаши бира никога не могат да ти навредят, най-малко през топли, хубави летни нощи под лампионите в стара градинска бирария. Всъщност чашите не бяха халби за бира, ами някакви глинени половачки. А пък около масата имаше сума хора, които все за бира се разправяха. Високо над нас бе тъмносиньо, обсипано със звезди небе и една месечина също като портокалово резенче, пуснато в съд с пунш — просто възхитително!
После, по пътя на връщане, ако не се лъжа, пяхме. Карл ме хвана през кръста и каза: „За да не паднеш.“ При това всъщност искаше не да ме държи, ами той да се хване! Инак е мил човек, но, за съжаление, от онези, дето никога няма да си признаят, че са пийнали повечко.
Аз съм си друг. Само да бях сложил кънките и незабавно щях да си го призная. Това, че не бях, макар че обикновено мога цяла бъчва да изпия, без да ми стане нищо, — в случая беше до известна степен случайност. Обратното можеше да бъде точно така чудесно… впрочем не, чудесно можеше да бъде и точно обратното, само че не беше обратното.
Кое всъщност не беше обратното? Ох, как само почна да ме понаболява черепът! Толкова често съм пожелавал да имам лоша памет! Защото повечето неща заслужават направо да се забравят. И ето, сега паметта ми е лоша. Да се надяваме, че само днес. Защото всъщност има толкова много неща, които човек трябва да помни дълго. (Май че почнах да си противореча нещо.)
После Карл внезапно спря, разпери широко ръце и издекламира:
„Hic habitat felicitas!“
Запитах го:
— Кой живее тук?
— Фелицитас — рече той.
— В онази къща отсреща ли? — запитах го съвсем скромно аз.
А пък той не отговори човешки, ами рече:
— Невежа такъв!
Това ме засегна, викнах му:
— Че откъде мога да познавам аз всички момичета, дявол да го вземе!
— О! — рече само той.
За да предотвратя скандала, съгласих се.
— Щом като толкова искаш, да й позвъним тогава. Може да не спи чак толкова дълбоко, може да се събуди и да надникне за малко през прозореца!
Той направо се ужаси.
— Или пък е омъжена? — предпазливо запитах аз.
Сега вече той направо поиска да ме хвърли в река Залцах, за да ме удави. Отказа се всъщност само защото Залцах не беше наблизо. Какво правихме след това, вече не зная. Предполагам, че сме продължили по-нататък. Иначе и досега щяхме да си стоим пред оная къща. Но щом като съм стигнал до замъка, тогава невъзможно е… О, мили боже, да не би Карл да е останал там?
Не, не. След като позвъних на звънеца на къщата и доста високо извиках „Фелицитас“, ние с Карл побягнахме! Също като хлапаци. Ами после? Олелеее, ами че то вече се съмва?