В „Мирабел“, пред кръглата леха с джуджетата, Карл спря и почна да държи реч. Пред каменните джуджета. Точно така.
— Уважаеми господа джуджета — рече той.
Аз пък се разположих в тревата и добавих:
— Между тях има и една госпожа. Така че дръж се учтиво!
— Уважаеми господа джуджета — повтори той. — Вие познавате Залцбург по-отдавна, отколкото един пиян човек, който идва и се просва тук, на вашата поляна; познавате града по-отдавна и от мен, и дори от… от…
— Бедекер — предложих аз.
— Да, и от Бедекер. Познавали сте и Саломе Алт, когато е била още млада и заедно с нейния кардинал се е разхождала с наслада в тази хубава градина.
— Когато се е любила с него — поправих го съвсем добросъвестно аз.
Сега вече Карл се разпали.
— Познавали сте Моцарт, още когато е вземал уроци по пиано при баща си! Имам доверие във вас, уважаеми господа. Дребнички сте, но пипето ви здравата сече! Позволявате ли ми да говоря с вас на „ти“?
— Моля! — промърморих аз полугласно.
— Ще се запитате може би защо не отправям молбата си към прекрасно пораслите дами от камък, които от векове насам седят на пиедесталите при входа на градината и с нищичко не са облечени.
— Ами! — рекох аз. — Джуджетата изобщо не се интересуват от такива неща. Само не забравяй, че искаш да им говориш на „ти“.
Карл кимна и колегиално потупа едно от джуджетата по каменната му гърбица.
— Драги лилипутчета — каза след това той. Вие можете да направите на вашия малък град една наистина голяма услуга. Ако някога тука при вас дойде някой от тукашния фестивален комитет и поведе с вас разговор, какъвто поведохме ние…
— Невъзможно — заявих аз.
— В такъв случай изпратете му поздрав от мен.
— И от мен! — извиках аз. — Макар че всъщност не се познаваме с него!
— И му кажете…
— Че го поздравявам още веднъж!
— Кажете му, че Австрия е имала толкова гении…
— Това човекът сигурно си го знае!
— И че само тяхната жизнерадост подхожда напълно на жизнерадостта на този град, точно както тъгата им подхожда на околната гледка, когато тя тъне в тъжни багри.
— Дано джуджетата успеят да си отбележат всичко — казах угрижен аз.
— Защо не свирят Раймонд? Или Нестрой? Защо не свирят вече и Моцарт? А? Защо вместо тях…
— Откъде пък ще знаят това тия малчугани? — казах сърдито аз и станах.
— Не съм ли прав? — запита той.
— Разбира се, че си прав — рекох аз. — А освен това пияните никога не бива да се дразнят.
— Аз ли съм бил пиян?
— Как тъй си „бил“? Че ти и сега не си по-добре!
— Аз съм трезвен като… като…
За съжаление, на мене самия не ми хрумваше никакво подходящо сравнение във връзка със степента на неговата трезвеност.
— Само че ти, ти вече си посинял! — извика в това време той.
— Аз ли? Аз съм трезвен като… никога не съм бил толкова трезвен, колкото днес!
— И аз никога не съм бил!
— В такъв случай ми се ще да видя двамата господа някога, когато са пияни — каза някой зад нас.
Уплаших се.
Но собственикът на гласа не излезе джудже. Ами най-обикновен пазач.
Завръщане
В спалния вагон Мюнхен — Берлин,
2 септември, през нощта
Пред мен лежи разтворена книгата с разписание на влаковете. След три минути пътническият влак Залцбург — Меран спира в Инсбрук. Тогава Констанца ще затвори за малко очи, ще ги затвори плътно и ще мисли за мен.
И аз ще сторя същото. Тоест: аз, разбира се, няма да мисля за себе си, ами за нея. Уговорихме се за това, когато тя си заминаваше тази сутрин от Мюнхен. Никога досега не бях смятал, че е възможно книгата с разписанието на влаковете да представлява дотолкова романтично четиво. Цял живот се учи човек.
Още две минути!
Утре заран тя ще бъде в Меран. А пък аз ще си бъда пак в Берлин. Следобед тя ще отпътува нагоре, към Сан Вигилио, и ще провери има ли там вече сняг. Аз пък ще подпомагам пренаселването на „Курфюрстендам“, ще мина по моста в Халензее и след това ще се разходя чак до Хундекеле.
Още само една минута!
Всъщност винаги съм изпитвал едва ли не панически страх от любовта. Това като че ли приличаше на скъперничество. Или пък на икономичност? Може би инстинктивна икономичност? Снимката на Констанца се е изпомачкала вече по ъглите.