Господин Ахтел се ядоса.
— Престани с тия твои намеци! — каза той.
Гласът му прозвуча още по-ръждиво, отколкото преди. Той прекара нервно ръка по косата си.
— Хубавичко ти е порасла вече косицата — заяви дребният и намигна развеселено. — Наистина не ти личи, че съвсем наскоро си се завърнал от „санаториума“.
— Затваряй си мръсната уста! — каза господин Ахтел. — Впрочем тиролецът лапа за трима.
Дребният се надигна от мястото си.
— Ще телефонирам на шефа. Да чуем какво мисли той по въпроса за лапачите.
Месарят Кюлц упорито лапаше едно след друго парчетата салам. Но това бе Сизифовски труд. Най-сетне той сложи настрана приборите и салфетката, погледна недружелюбно подноса, който все още бе обилно претоварен, и сви рамене.
— Предавам се! — промърмори той и се усмихна на хубавата госпожица.
— Услади ли ви се?
Той кимна уморен.
— Що си е право — право е. Датчаните разбират от колбаси.
Оберкелнерът дойде и разчисти масата.
Кюлц извади пура, запали я и смукна с наслада от нея. Сетне преметна крак връз крак и каза:
— Да можеше да ме види сега моята бабичка как седя тук!
— А защо не сте взел със себе си и вашата госпожа съпруга? — осведоми се госпожицата. — Или тя трябваше да остане в магазина?
— Не, всъщност работата не беше така — печално отвърна Кюлц. — Тя дори не знае, че съм в Копенхаген.
Госпожицата го погледна учудено.
— И синовете ми не знаят нищо — продължи смутено той. — И дъщерите ми. И зетьовете ми. И снахите ми. И братята и сестрите ми. И внуците ми. — Той спря, за да си поеме дъх. — Чисто и просто офейках. Ужасно, нали?
Госпожицата се въздържа да изкаже мнението си.
— Изведнъж почувствах, че не мога повече — призна господин Кюлц. — Почна се в събота вечер. Как — сам не зная. Имахме много работа в магазина. Минавах през двора и исках да донеса от кланицата един шиш със суджучета. Спрях пред прозорците на кланицата. Вторият калфа мелеше говеждо. Ние продаваме доста много кайма. Да, и тъкмо тогава взе че запя един дрозд… — Той поглади рошавите си мустаци. — Може би дроздът съвсем не беше виновен за това. Но изведнъж пред очите ми изпъкна целият ми живот. Сякаш дядо господ беше натиснал някакво копче. И всичките телешки бутове, ролета, шунки и свински крака от последните трийсет години притиснаха внезапно душата ми като товар от стотици килограми. Дъхът ми спря! — Той замислено смукна от пурата. — Животът ми, естествено, не е нищо особено. Но вече не издържах. Щом си помислиш: „Е, сега си отделил нещичко наистина“, и хоп! — някое от децата иска да се жени. И трябва да купуваш магазин на някое от момчетата или на някой от зетьовете. Или пък идва брат ти, или някой баджанак, и протяга ръка да му помогнеш. Никога не ми е оставало време за самия мен.
Той наведе посивялата си глава.
— Е, и тъкмо когато ми хрумна това, оная мръсна гадинка, дроздът, почна да пее. Виждате ли, госпожице, толкова дълъг живот — а пък надлъж и шир из него само пръчки за тъпчене на суджуци, хладилници, дръвници за месо, поръчки за черва и качета със саламура! И куче не би издържало това, камо ли един месар.
Старият човек уморено вдигна ръце и пак ги отпусна. Чистосърдечното му лице беше изпълнено с тъга.
— И после? — запита предпазливо госпожицата.
— После най-напред измъкнах шиша. А като затворихме магазина, направихме сметката. Точно както всяка събота. Само че аз вършех всичко като курдисана машинка. Вечерта отидохме при Хедвига и Георг. Ото и жена му също бяха там. Приказвахме за оборота, за цените на едро и за децата. Фриц хванал в училище магарешка кашлица. А малкият Курт казал, че като порасне щял да стане главен майстор в месарското сдружение.
Оскар Кюлц измъкна своята носна кърпа и избърса челото си, върху което бръчките изпъкваха като неизписани нотни петолиния.
— Обичам семейството си — каза той, — обичам и професията си. Но изведнъж всичко ми дойде до гуша. Машината за колбаси, в каквато съм се превърнал, внезапно престана да работи. Късо съединение! Край! Нима наистина трябва само да работим? И да мислим само за другите? Нима светът е красив, само за да тичаме по него в галоп, без да се извърнем дори от кланицата направо към гробищата?… На всеки човек се случва да помисли веднъж и за себе си. Та само дъртият Кюлц ли не бива да го стори?
Той поклати глава.
— Може би на дроздовете трябва да се забрани с полицейска заповед да пеят. Може би. А може би не. Това не е по моята специалност. Във всеки случай в неделя се надигнах още в зори, в пет часа. На Емилия — това е жена ми — казах, че ще ида в Бернау на гости на Зелбман (с него навремето бяхме заедно калфи при Шмиц в Потсдам). Сетне взех пари и потеглих към Щетинската гара. Там проверих кога има бърз влак. По възможност по-далеч. И в неделя следобед бях в Копенхаген.