— Погледнете само! — прошепна той. — Тоя свети Себастиян! Тринадесето столетие. Кьолнска школа.
— Истинска мишена за стрелба — рече Кюлц.
— А тази миниатюра! Изящно нещо, нали?
— Аха — съгласи се Кюлц. — На това значи му викат миниатюра! Тъй изглеждали тия неща!
Събеседникът му едва не си заби главата във витрината.
— Такава нищо и никаква картинчица! — констатира Кюлц. — Ами че тя в най-добрия случай е колкото визитна картичка. Колко ли може да струва?
— Както казах, аз не разбирам много от тия неща — отвърна дребният господин. — Но все ще трябва да се дадат петстотин крони за нея.
Кюлц погледна пренебрежително миниатюрата.
— Но има и много по-скъпи, нали?
— О, да — каза Щорм и побледня.
През това време госпожица Ирене Трюбнер се движеше в центъра на града. Търсеше един магазин за обувки, на чиято витрина преди няколко дни бе харесала чифт сандалети. Днес искаше най-сетне да купи обувките. При условие, че щяха да й станат. Защото тя носеше обувки номер 35, а като оставим настрана истинските злини на тоя свят, едва ли има по-голяма беля от тази да носиш обувки с толкова малък номер. Каквито и хубави обувки да пожелаеш да си вземеш — а кои хубави обувки не би пожелал човек, — никога не можеш да намериш 35-и номер между тях!
На известно разстояние я следваха двама господа.
— Би трябвало да позакачим тая кукла — рече единият от тях, някой си господин Ахтел. — Кой знае, може пък да излезе нещо!
— Е, хубаво — отвърна Карстен. — Придушкай я!
Филип Ахтел се колебаеше.
— Носът ми не подхожда за флиртове. В пълен разрез е с нормите на художествената пропорция. Бъди така добър и уреди ти тая дреболия!
— Тъй да бъде! — рече Карстен и оправи вратовръзката си. — Ами ти?
— Аз ще ви следвам като сянка.
— Само не се отбивай да пиеш — отвърна Карстен. — Инак шефът ще ти смачка фасона.
Сетне ускори крачките си и се отправи към госпожица Трюбнер. Беше само на няколко стъпки зад нея.
В този миг един едър, строен господин го изпревари!
Тоя господин потупа младата дама по рамото и изненадан извика:
— Ало, Ирене! Как попадна в Копенхаген?
Ирене Трюбнер трепна и се извърна.
Четвърта глава
Пирът в „Четирилистната подкова“
Освободен от ролята на фустопоклонник, Кзрстен се оттегли назад. Филип Ахтел се ухили злобно и каза:
— Ах, клетото ми момченце! Нямаш късмет с жените!
— Я не дрънкай глупости! — изръмжа Карстен. — Тоя тип я познава. Извика я с малкото й име.
— Помощните отреди, които стария Щайнхьовел изпраща на частната си секретарка, почват малко по малко да ми действат на нервите — призна Ахтел. — Или може би смяташ, че са хора от конкуренцията? Това, разбира се, би било още по-очарователно.
— Не вярвам — рече Карстен. — Той извика името й и тя тутакси се извърна. Като мълния.
— Мълнии, които се извръщат, са опасни — каза Филип Ахтел.
— Какво обичате? — строго запита госпожица Трюбнер. Почти не се забелязваше, че е уплашена. — И отгде-накъде ви хрумна да се обръщате към мен с малкото ми име?
— Как? И вие ли се казвате Ирене? — Стройният господин беше наистина слисан. Той свали шапката си. — Моля за прошка. Но с походката си вие ми напомнихте невероятно много една моя братовчедка от Лайпциг. — Той се усмихна подкупващо и добави: Анфас обаче вие сте по-хубава от братовчедката ми.
— Странно е, че братовчедката ви също се казва Ирене!
— Случва се — рече господинът. — Аз самият се казвам Руди.
Госпожица Трюбнер му обърна гръб и продължи пътя си.
— Съвсем не е рядко явление — забеляза господинът, който се казваше Руди — хора с еднакви собствени имена да си приличат.
Госпожица Трюбнер рязко се изсмя.
— Днес вече трябваше да чуя, че характерът на фамилните имена влияел върху настроението на хората, които ги носят. Цял живот човек не престава да се учи.
— Така е — потвърди господинът. — Като е дума за фамилните имена: казвам се Щруве, Руди Щруве.
Тя ускори крачките си.
Той не изостана.
— Всъщност аз се радвам, че не сте моята братовчедка.
— Защо?
— Братовчедката си вече познавам — рече дълбокомислено той.
Тя старателно оглеждаше витрините, край които минаваха.