— Хубав град — заяви Кюлц.
Щорм вдигна чашата си с ракия.
Кюлц също.
— Наздраве! — извикаха двамата и изпразниха чашите си.
— Прекрасен град! — рече Кюлц.
— Приказен град! — добави Щорм.
— Изобщо един от най-хубавите градове! — заяви Кюлц.
Думите им звучаха тъй, сякаш играеха скат с наддаване.
Сетне пиха пак. Този път бира. Келнерът донесе, без да са му поръчвали, още две чаши ракия.
— Великолепен град! — промърмори Кюлц.
Щорм кимна развълнувано.
— А утре ще трябва да го напуснем!
Берлинският месар тъжно поклати посивялата си глава.
— Какво щастие, че ще пътувате и вие. Сам просто не бих имал достатъчно смелост. Наздраве, Щорм!
— Наздраве, Кюлц!
— Може да стане опасно, Щорм. Много опасно може да стане! Смелчага ли сте?
— Предполагам, че да, дърти Тиролецо? Но защо ще стане опасно?
— Не казвам! Да живее изкуството!
— Да живее, да живее, да живее!
Изведнъж Щорм се улови сам, че е запял. И уплашен почувства, че само още една бира и две ракии ще му стигнат, за да бъде така пиян, та да няма вече никакво значение, дали другият е по-пиян от него, или не.
— Наздраве! — извика Кюлц и изпразни чашата си.
— Наздраве!
Щорм не можа да улучи своята чаша.
Неговият сътрапезник бащински я постави в ръката му.
— Ех, братле, как ожаднява човек като пие! — рече Кюлц. — Какво щастие, че одеве се натъпках с порцийка мешано за дванайсет души.
Като си спомни блюдото със салам, той се разсмя. След това каза:
— Щом си подложа добре, мога да пия двайсет и четири часа. Наздраве, Щормчо!
Студена пот беше избила по челото на Щорм. Пред очите му блещукаха точици, сякаш бе обкръжен от рояк комари.
— На… здраве — прошепна дрезгаво той и изля бирата в гърлото си.
Кюлц напълни отново чашата му.
— Съдбата ни събра — каза той. — Нека сега дойдат!
— Кой да дойде!
— Има толкова лоши хора на тоя свят! — При тия думи Кюлц тупна дребния Щорм по рамото тъй, че той едва не падна от стола. — И никой не знае точно защо са лоши. Нима не биха могли да опитат да заживеят с добро? А? И защо ли всъщност са лоши? За това дори и пасторът не знае стихче.
— И аз съм лош — заекваше Щорм. — Не, и на мен ми е лошо!
Той чувстваше как потъва в мъгла.
— На това помага само ракия! — заяви енергично Кюлц — Келнер, две ракии!
Келнерът се втурна и донесе поръчаното. Щорм почувства как му наливат ракия в устата. Не беше в състояние вече да се съпротивлява. Помисли си само още: „Ако тоя тип ме насади…“ След това се свлече на стола.
— Наздраве, стари момко! — каза Кюлц. — Дявол ги взел лошите хора.
Едва тогава забеляза, че седи до масата сам.
Пред една къща на Йостербругаде спря такси. От него се измъкна човек с костюм от лоденов плат, пристъпи с леко поклащане до вратата и прочете табелката, закачена на нея.
— Ура! — извика той. — Пансион „Курциус“! Какво щастие, че момчето не е забравило къде живее.
Върна се обратно до автомобила, извлече от седалката някакво неподвижно същество и го метна на рамо.
Шофьорът поиска да му помогне.
— Не е необходимо — рече туристът. — И по-тежки волове съм влачил. Всичко е въпрос на навик.
При вратата се извърна и викна:
— Почакайте ме, господин директоре!
Сетне влезе в сградата и пъшкайки, се заизкачва с тежки стъпки по стълбата.
Пансионът „Курциус“ се намираше на първия етаж. Туристът позвъни.
Нищо не се помръдна.
Той натисна звънеца като при тревога.
Най-сетне по коридора се чуха провлечени стъпки. Някой дълго се взира през шпионката.
— Хайде, отваряйте де! — измърмори туристът.
Чу се щракване на ключ. Вратата се отвори. Появи се изискан стар господин, с бяла брада и тъмни очила, и запита:
— Какво обичате?
— Бих искал да оставя тук един господин на име Щорм.
— За съжаление аз живея в тоя дом едва от вчера — каза меко старият господин. — И съм сам-самичък в жилището. Какво е станало с господина, когото носите на рамото си? Мъртъв ли е?
— Не, пиян е.
— Тъй, тъй.
— В пощенската кутия ли да натикам господин Щорм? — осведоми се туристът. — Или знаете някакво друго разрешение на въпроса?