Старият господин отстъпи в коридора.
— Навярно бихте могли да го оставите на дивана в трапезарията.
Той тръгна напред.
В дъното на коридора се затръшна някаква врата.
— Става течение — обясни старият господин. — Забравих да затворя стаята си.
Той натисна дръжката на една врата и светна лампата. Озобаха се в трапезарията. Огромният мъж със зелените дрехи от лоденов плат сложи внимателно своя товар на дивана и го зави с едно одеяло от камилска въ̀лна. После оправи якето си, погледна угрижено лицето на бледния Щорм и каза:
— Дано утре да бъде точно навреме на гарата.
— Ще пътува ли?
— Да. Ще пътуваме заедно за Берлин.
— Добре, ще кажа на хазаина. — Изтънченият стар човек кротко се усмихна. — Той ще събуди навреме господин Щорм.
— С това ще ми направите голяма услуга — отвърна туристът. — Извънредно важно е.
— Мога ли да зная за какво се отнася?
— Не — отговори туристът. — Господин Щорм също не знае.
Той прекоси с леко клатушкане стаята и се извърна.
— Впрочем и самият аз не зная съвсем точно!
Туристът се изсмя, размаха бастуна си във въздуха и весело извика:
— Да живее изкуството!
Вън, в коридора, той се блъсна в закачалката. След това вратата се хлопна.
Тутакси след излизането му трапезарията се оживи. Най-малко десетина души заобиколиха дивана, на който сладко спеше господин Щорм. Рядко се случват толкова хора в някой пансион, гдето в момента има само един-единствен стар господин!
Старият господин беше свалил както тъмните си очила, тъй и голяма част от своята благост.
— Каква е тази свинщина? — запита гневно той. От яд очите му се бяха изкривили. — Кой може да ми обясни това?
— Аз! — обади се някой.
Беше господин Филип Ахтел, специалистът по червени вина.
— Е? Ще си отвориш ли най-сетне устата?
— Щорм се беше сприятелил с тоя човек, който седеше в „Д’Англетер“ до секретарката на Щайнхьовел. А пред Амалиенборг реши да го срещне случайно пак и да седне с него на ракия. За да научи подробности.
— И?
Господин Ахтел се ухили.
— И той, изглежда, е привел този план в изпълнение.
— А кой беше санбернарският пес, който ни довлече обратно Щорм?
Ахтел каза:
— Та той именно е въпросният Кюлц, за когото все още не знаем, дали наистина е толкова глупав, колкото изглежда, или пък само се преструва.
— Във всеки случай кърка здравата — заяви някой и се засмя.
Друг от пансионерите каза:
— Намирам тази история чудесна! Щорм иска да напие човека, за да го прислуша, а вместо това онзи ни го донася на рамо вкъщи. Както пощаджия носи пратка с наложен платеж!
— Ирония на съдбата! — каза мазно Филип Ахтел.
— Тишина! — заповяда старият изискан господин и пристъпи съвсем близо до дивана. — Мога да ви кажа още отсега: ако излезе, че Щорм е извършил някоя глупост, той ще преживее нещо, което не ще преживее вече!
Щорм се търкулна на другата страна и изведнъж каза съвсем високо:
— Наздраве. Кюлцхен!
Пета глава
Сбогуване с Копенхаген
На следващия ден по обяд Кюлц пристигна пръв на гарата. Започна да патрулира нагоре-надолу из чакалнята и следеше внимателно да не изпусне госпожица Трюбнер и господин Щорм. Същевременно той изпитваше оная страшна жажда, която настъпва след пиянство и на драго сърце би се отбил в бюфета на гарата, за да изпие чаша бира. Поне една чаша! Но не смееше да напусне поста си и пазеше тъй добросъвестно контролата, през която се излизаше на перон №4, сякаш го бяха поставили там на стража.
При главния портал се появи една доста голяма група господа с куфари, одеяла за път и чанти. Господин Карстен, който беше в тая компания, каза:
— Ето нашият тиролец е вече там!
Веднага след това неколцина от неговите спътници се отделиха и заобикаляйки месаря Кюлц, минаха през контролата.
Татко Кюлц, разбира се, не забелязваше нищичко. Забелязваше само едно, че Щорм и госпожица Трюбнер не идваха.
„Само това ми липсваше! — мислеше той. — Накрая да замина сам за Берлин! Тъй ми се пада за моето добродушие! А защо ли да се връщам вкъщи? Нали Емилия и децата вече знаят, че не съм при Зелбман в Бернау, а в Дания. Кога ли са получили картичката с хубавия пристанищен изглед?“