В тоя миг му хрумна, че съвсем не бе пуснал картичката в пощенската кутия, а я беше оставил в хотел „Д’Англетер“!
„Всичко върша наопаки — помисли си разочаровано той. — Това е то одъртяването. Е, човек не може да живее вечно на тоя свят.“
Сетне мисловният му процес изведнъж секна. Защото под портала се появи госпожица Трюбнер. И не идваше сама. Крачеше между двама едри, яки мъже с черни шапки на главите. Впрочем те и иначе отговаряха на представата, която хората имат обикновено за криминалните чиновници в цивилно облекло.
Съгласно уговорката, Оскар Кюлц конвулсивно полагаше усилия да не изглежда, че познава госпожица Трюбнер. Но това бе толкова трудно за него, че за да опрости работата, реши да гледа другаде. От друга страна, беше необходимо да не изпуска от очи младата дама. Иначе как би могъл да нареди тъй, че да се промуши през контролата едновременно с нея?
Той вдигна куфара си, стисна по-здраво бастуна в ръка, приготви се да потегли и колкото можеше по-незабелязано погледна през рамо.
Госпожицата тъкмо се сбогуваше с двамата си придружители и дружелюбно им кимна с глава.
Кюлц се набута с цялата си ширина в портичката на контролата и, за да спечели време, остави куфара си на земята.
— Един момент, господин кондуктор — каза той на чиновника при гишето. — Трябва да потърся билета си!
И макар отдавна да го беше намерил, той почна да тършува из всичките си джобове, като при това леко се поизвърна.
„Е, най-сетне — помисли си той. — Идва вече!“
Сега госпожица Трюбнер стоеше зад него. Кюлц подаде билета си на чиновника, усети как тикнаха в другата му ръка някакво пакетче, посегна непохватно, взе продупчения билет, вдигна куфара, изпусна бастуна си, наведе се да го вземе и най-сетне се измъкна из портичката на контролата.
Господин Карстен, който вървеше след двамата, с усилие сподави една мефистофелска усмивка.
На перон №4 владееше оживление.
Кюлц беше прибрал пакетчето, тикнато скришно в ръката му и бе заключил грижливо куфара си. Вярно е, че пакетчето беше леко, но куфарът изведнъж натежа и стана сякаш цели сто килограма. Кюлц запристъпва тромаво покрай влака и затърси третокласния вагон.
— Ало! — извика някой зад него.
Беше господин Щорм.
— Най-сетне! — каза с облекчение Кюлц. — Страхувах се вече да не сте се успал. Как е махмурлукът?
Щорм, който все още изглеждаше предоволно зелен, само махна с ръка. После му благодари, загдето го беше предал в пансион „Курциус“.
— Научих за това едва тая сутрин.
— Направих го с удоволствие, любезни приятелю.
— Разбрах, че хазаите ми изобщо не били там.
— Точно така. Само някакъв възрастен господин с тъмни очила.
— Не го познавам.
— Той каза, че живеел там едва от завчера.
— Аха, значи затова.
Кюлц спря пред едно третокласно купе.
— Ето, тук има място!
Но господин Щорм не беше съгласен.
— Не мога да понасям бабичките — промърмори той. Думите му се отнасяха за някаква дама с бели коси, седнала до прозореца. — Бабичките носят само нещастие.
Двамата продължиха по-нататък.
Изведнъж Щорм спря, погледна нагоре към някакъв господин, който беше подал глава от едно купе и го запита.
— Извинете, има ли в купето ви място за още двама души?
Господинът, който впрочем приличаше на бивш тенор и беше с твърде зачервен нос, погледна в купето, след това отново към перона и каза:
— Ще се сместим някак.
Щорм се качи, извърна се и пое куфара на своя спътник.
— Внимателно! — изръмжа загрижен Кюлц.
Сетне се качи, пъшкайки, след него. Господинът с червения нос услужливо му помогна. Ако се съдеше по първото впечатление, хората в купето бяха очарователни.
И по една случайност се оказаха все мъже.
Те се сместиха с готовност и подхвърлиха няколко любезни забележки.
Щорм запита господина с червения нос дали и той ще пътува за Берлин.
— Не, само до Варнемюнде — отвърна учтиво господинът. — Там е съпругата ми с децата. На почивка.
— Милите дечица — каза човекът, който седеше в ъгъла и глупаво се ухили.
Останалите пътници го погледнаха, крайно изненадани. Той се смути и се скри зад един вестник.
— Може би ще остана няколко дни във Варнемюнде — продължи пътникът с червения нос. — При все, че неотложни работи ме зоват в Берлин.
Друг от пътниците каза, че Северно море му се харесвало повече. Водата му била по-варовита. А въздухът съдържал повече соли. Допадал му най-вече Зюлт.