Кюлц запали пура и погледна нагоре дали куфарът му все още е на багажната мрежа.
Куфарът беше още там.
Скоро всички пътници в купето завързаха разговор, сякаш бяха все добри стари приятели.
(Пък и така си беше.)
Госпожица Ирене Трюбнер намери едно доста свободно второкласно купе. Заети бяха само местата до прозореца. От една съвсем млада брачна двойка американци, които четяха вестници и списания и от време на време си ги разменяха.
Тя се настани в единия от ъглите до коридора и твърде често поглеждаше ръчния си часовник.
От прозорците в коридора се бяха надвесили пътници и разговаряха със свои близки и познати, които оставаха в Копенхаген. Някои вадеха вече носните си кърпички.
Сетне влакът потегли. Кърпичките се размахаха в надпревара. Американската брачна двойка вдигна поглед от четивото си. Двамата се усмихнаха един-другиму, прекратиха автоматично усмивките си и продължиха пак да четат.
Госпожица Трюбнер почувства, че някой я наблюдава. Тя се огледа.
Вън, в коридора на вагона стоеше едрият, строен господин, който се казваше Руди!
Той й кимна и свали шапката си.
После влезе в купето, седна насреща й и запита:
— Искате ли да се сдобрим?
Тя мълчеше.
— О — каза той, — вие сте с новите обувки! Очарователни са! Толкова малък изглежда кракът в тях!
Госпожица Трюбнер мълчеше.
— Токовете биха могли да бъдат малко по-ниски — рече той. — Ниските токове са по-здравословни.
— Ортопед ли сте? — запита тя.
— Не. Но имам братовчед, който е лекар.
— В Лайпциг ли?
— Защо в Лайпциг?
Ъгълчетата на устните й се свиха нагоре.
— Бях почти убедена, че става дума за брат на вашата братовчедка Ирене.
Той се засмя. Смехът му обезоръжаваше. Звучеше тъй, като че се смееше цял клас абитуриенти.
— Вие подценявате рода Щруве — рече сетне той. — Не искам да се хваля. Но родът ни е много работлив и пръснат из цялата страна.
— Интересно.
— Моят братовчед например живее в Хановер. Той е специалист по уши-нос-гърло.
— Аха. И затова разбира толкова от токове на обувки!
— Именно, именно!
Той се облегна назад, преметна бавно крак връз крак, извади вестник и каза:
— Сега, понеже съм си срамежлив, ще помълча малко. Дочуване след един час.
И усилено се залови да чете.
Влакът се носеше през остров Зееланд. На юг. Пътуваха през градини.
Госпожица Трюбнер енергично притисна голямата си чанта под мишница и без да обръща внимание на американската брачна двойка, зарея поглед през прозореца.
От своето купе месарят Кюлц също тъй гледаше навън. Поне с едното око. С другото вардеше куфара си и неговата тайна.
„Хич не е лесна тая работа“ — помисли си Кюлц. И едва не го каза гласно.
Той изтри потта от челото си.
— Горещо ли ви е? — запита угрижено Щорм.
И още преди Кюлц да успее да отговори, друг от пътниците скочи и свали прозореца.
— Много любезно — каза Кюлц и се огледа наоколо. Рядко бе виждал толкова много мили, будещи доверие хора, събрани на едно място. Наистина беше имал късмет!…
Посочи с ръка към прозореца.
— Още като идвах насам ми направи впечатление — рече той — датският добитък е първокласен. Никога в живота си не съм виждал такова нещо!
Стадо кафяви говеда сякаш почувстваха, че ставаше дума за тях. Животните се загледаха внимателно във влака, а едно теленце потича няколко крачки наред с вагона.
— Вие се интересувате от скотовъдство? — запита господинът, комуто принадлежеше червеният нос.
— Разбира се — рече Кюлц. — Аз съм месар. От трийсет години!
— Е, тогава е ясно — каза вежливо господинът.
— Всъщност в момента професията ми вече не ми се нрави особено — продължи Кюлц. — Някой ден на човек му идва най-сетне до гуша да се намира непрекъснато сред говеда!
Той се засмя самодоволно.
Спътниците му го погледнаха със сладникаво-кисели усмивки.
— Надявам се, че това не е намек? — скромно запита господин Щорм.
Когато най-сетне разбра въпроса му, месарят Кюлц изпадна в леко отчаяние.
— Как можахте да допуснете, че ще кажа такова нещо? — извика извън себе си той. — Съвсем не съм имал предвид вас, господа! Говорех за истински говеда! Не за вас! Ако знаехте само колко неприятно ми е това недоразумение. Никога не бих си позволил такова нещо.