Той наистина беше извън себе си.
— Но аз само се пошегувах — заяви господин Щорм.
— Действително ли? — запита с облекчение Кюлц.
Останалите кимнаха.
— Слава богу! — рече Кюлц. — Камък ми пада от сърцето. Такова нещо наистина никога не бих казал гласно.
Господинът, който се наричаше Руди, се беше облегнал удобно назад. Лежеше със затворени очи и спокойно дишаше.
Ирене Трюбнер разглеждаше лицето му. Разглеждаше го дълбокомислено и си разсъждаваше:
„Всяка дума, която ми е казал досега, навярно е лъжа. Защо ме преследва от вчера насам? И щом го върши, защо ме лъже? При това тоя долен мошеник има лице като Архангел Михаил! Вятър работа е прехвалената взаимна зависимост между физиономия и характер!“
Тя се извърна рязко към прозореца и в продължение на няколко минути се взира навън. Ала сетне пак обърна глава.
„Какви изразителни ръце! — помисли неволно тя. — А при това е долен тип! Но с мен ще си счупи зъбките, тоя Руди!“ Ирене се поправи мислено: „Тоя господин Руди!… Тоя сънльо, ха!“
В последното обаче тя се мамеше. Тоя господин Руди съвсем не спеше! Само така изглеждаше. Изпод дълбоко спуснатите си клепки той непрекъснато наблюдаваше младото момиче. Беше възмутен.
„Защо ли пък тъкмо тая Ирене Трюбнер — мислеше той. — Защо ли пък тъкмо тя трябваше да излезе такова красиво създание? Защо не е някое бостанско плашило? Години наред мечтаеш да срещнеш такъв човек. И когато най-сетне ти кацва право в ръцете, моментът е съвсем неудобен. Дявол да го вземе. Холбайн-младия и всички жени на Хенрих VIII — и обезглавените, и необезглавените! Ах, какво сложно нещо е животът!“
Тя се наведе доста напред и впи странен поглед в него. Стори му се, че очите й стават все по-големи и замислени. Какво толкова имаше да го гледа? Изведнъж тя сведе очи и се изчерви като ученичка.
При това младият човек вече изгуби самообладание и се събуди.
— Изтече ли часът? — запита той.
Тя се стресна и приглади косата си.
— Какъв час?
— Заплануваната пауза в нашия разговор — рече той, — за която станаха причина моите роднински връзки.
— Ах, тъй… — Тя погледна часовника си и каза: — Имате още време. Лека нощ!
— Нима съм спал?
— Мисля, че да — отговори тя.
— А хърках ли?
— Не.
— Каква осъдителна небрежност!
В този миг по коридора мина някакъв човек. Господин с бяла брада и тъмни очила. Той надникна в купето и бавно продължи нататък.
Госпожица Трюбнер запита:
— Познавате ли този господин?
— Не — отвърна господин Щруве. — Но изпитвам смътното чувство, че много скоро ще имам честта да се запозная с него.
Съдено му бе да излезе прав.
Когато влакът се намираше на ферибота между островите Зееланд и Лааланд и господин Щруве напусна купето, за да се поразтъпче малко, натъкна се пак на същия господин. Той тъкмо бе спрял пред един от пътниците и молеше за огън. На всеки, предразположен към съмнение, би направило впечатление, че човекът, който поднесе цигарата си на белобрадия, същевременно му пошепна нещо.
Обикновено непознати хора не шепнат помежду си. Прекалената предпазливост също е лекомислие.
Старият господин продължи пътя си.
Руди Щруве тръгна след него.
Старият господин оглеждаше прозорците на купетата.
Щруве проследи погледа му и забеляза как някакъв човек, който се бе подал от едно третокласно купе, намигна с едно око, когато старият господин мина край него.
А под окото, с което тоя човек намигна, имаше забележителен червен нос.
На Щруве този нос се стори познат. Той пристъпи до желязната ограда на ферибота и в продължение на пет минути разглежда Балтийско море, сребристите чайки и шамандурите, маркиращи пътя на ферибота… После се извърна и разгледа третокласното купе, което го беше заинтригувало.
До човека с червения нос той откри господина с клепналите уши. А и третия, когото бе видял пред Амалиенборг.
Срещу тях, сред пъстър букет от разбойнишки лица, се бе настанил добродушният исполински турист с дрехи от лоденов плат, който беше седял заедно с Ирене Трюбнер в „Д’Англетер“!
Тази групировка бе непонятна на Руди Щруве. Какво търсеше тоя честен и безобиден атлет след толкова много мошеници? Или пък съвсем не беше толкова безобиден?