Щруве бързо премина към отстъпление. Той изтича към своето купе, без да спира. Дано само през време на отсъствието му не се е случило нещо непредвидено! Скочи във вагона и се втурна по коридора. На няколко крачки пред купето той спря и си наложи да продължи съвсем спокойно.
Госпожица Трюбнер все още седеше на старото си място, унесена в мисли.
Той седна в своя ъгъл.
Тя извърна лицето си към него и внезапно погледът й се премести над главата му.
Руди Щруве проследи очите й и погледна мрежата за багаж. Не, куфарът си беше още на мястото.
Тя се усмихна и запита:
— Да не би да си играете сам на „весела поща“?
Той не разбра какво искаше да каже.
— Става въпрос за шапката ви — рече тя.
Той я свали. Под панделката беше подпъхнат един плик.
— Странно — каза той, взе писмото и го отвори.
На листа беше написано с едри печатни букви:
КОЙТО СИ ТИКА САМ ГЛАВАТА В ТОРБАТА ОСТАВА БЕЗ НЕЯ!
Той сгъна листа, пъхна го в джоба на сакото си и смръщи вежди.
— Нещо неприятно ли? — запита тя.
— Ами! — рече той и направи усилие да се усмихне безгрижно. — Просто шега на един стар познайник!
Шеста глава
О, тия митничари
Отдавна бяха отминали Гйедзер.
Митническият преглед и проверката на паспортите бяха извършени още преди качването на ферибота. Параходът и железопътните вагони в неговия търбух плаваха през Балтийско море и датският бряг все повече избледняваше.
Месарят Кюлц стана и посегна към куфара си.
— Накъде тръгнахте? — запита Щорм.
— Към трапезарията. Огладнях. Ще дойдете ли и вие, господин Щорм? Ракията е от мен!
Кюлц се засмя бащински.
— Трябва да потраете още малко, господа — обади се един от пътниците. — Корабните митничари не са минали още.
— Нима! — извика Щорм и се престори на много учуден.
— Но нали с митническата проверка вече се свърши! — рече Кюлц.
— На ферибота контролират още веднъж — обясни добре осведоменият пътник.
— Не проумявам — каза Кюлц. — На идване нямаше такова нещо.
— С немския ферибот ли дойдохте? — запита друг от спътниците му.
— Да, с немския!
— Това е то — рече добре осведоменият. — А сега пътуваме с датски. Те винаги са по-големи педанти.
— Тия проклети бюрократи! — измърмори Филип Ахтел.
— Двойно счетоводство — забеляза иронично друг пътник.
— Е, няма що — примири се Кюлц и си седна пак на зелените панталони. — Ще се въоръжим с търпение.
Господин Ахтел свали куфара си, сложи го на пейката и го разтвори.
— Дано само мине бързо. Жаден съм.
Господин Карстен погледна през прозореца и след малко каза:
— Оттам се задава някакъв човек с униформа. Изглежда, че той е въпросният чиновник.
Вратата на купето се отвори. Влезе човек със синя моряшка шапка със златни ширити и широка пелерина. Той козирува и почна да дава дълги обяснения на някакъв чужд език.
Филип Ахтел му отговори нещо, поклати глава и посочи с ръка куфара си.
Митничарят порови из него и лицето му стана зло. Сетне отново козирува и другите пътници също разтвориха куфарите и чантите си. Униформеният чиновник изпълняваше службата си.
— Да не би да прекарвате контрабанда цигари или шоколад? — обърна се Щорм шепнешком към Кюлц.
— Не — отговори месарят и с натежало сърце отвори своя куфар.
Чиновникът пристъпи към него и го попита за различни неща на своя език.
Господин Ахтел се яви на помощ и заговори оживено с човека. При това той сложи ръка на рамото на Кюлц.
Чиновникът бръкна в куфара, извади оттам някакъв обемист бял ленен вързоп и запита нещо.
— Иска да знае какво е това — обади се Филип Ахтел.
— Това, ако няма нищо против, е нощницата ми — отвърна раздразнено Кюлц.
Останалите се засмяха. Ахтел обясни на чиновника предназначението на ленената дреха. Човекът я набута обратно в куфара, после затръшна капака, погледна строго пътниците, отривисто козирува и напусна вагона.
Кюлц си отдъхна, заключи с облекчение куфара си и грижливо прибра ключа в портмонето си.
— Неприятен тип — каза той — Много съм ви признателен, че бяхте така мил да ми помогнете. Мислех си вече, че иска да конфискува нощницата ми!